Изтичва при укрепленията и вика на напиращите воини:
— Каква броня носите? На Колкан или на Юков? На кое Божество служите? — Те, разбира се, не ѝ отговарят. Шара започва да се смее лудешки. — О, чакай. Чакай! Забравила бях! Забравила, забравила, забравила!
Двайсет метра.
— Какво си забравила!? — крещи Малагеш.
— Забравила бях, че знам Свещта на Овски! — отвръща щастливо Шара. — Чела съм за това чудо много отдавна!
Стои с лице към взвода бронирани воини… „Бостански плашила“ — мисли си и си припомня природата на това чудо: „Всички сърца са като свещи. Фокусирай светлината на своето и тя ще премахне всички препятствия.“
Представя си воините като метална стена пред себе си.
Воините затрептяват със златна светлина като мед. После…
Сякаш гигантска колона от нажежен вятър преминава през тях; воините пламват в горещо червено, размазват се пред погледа ѝ…
… и внезапно на улицата се появява гигантско ято цвърчащи скорци. Издигат се вкупом през каньона от сгради към небето, тъмен гръмотевичен облак, от който валят кафяви и черни перца.
От бронираните воини е останало плискащо се езерце разтопен метал. Само долната част на краката им е запазила формата си — прасците им стърчат от жълто-червените вълнички като девет чифта зарязани метални ботуши.
Шара поглежда към ръцете си. Върху дланите ѝ, с големи букви, пише: „НЕ МОГА ДА ПОВЯРВАМ, МАМКА МУ!“
— Не мога да повярвам, мамка му! — вика Малагеш. Войниците крещят победоносно и невярващо, удрят с арбалетите си по зида на посолството.
Още трима бронирани тичат по улицата към тях. Оръдията за многократна стрелба се насочват към тях и откриват огън. Воините потрепват, сякаш им е студено, но не спират.
„Чудесата са като формуляри — мисли си трескаво Шара. — Готови и попълнени формуляри за доставка на нещо. Внасяш ги и получаваш исканото! Но не е задължително да го правиш по този начин! Можеш да ги попълваш в движение, стига да си наясно с правилата!“
— Какво крещи тя? — пита Малагеш.
— Нещо за попълване на формуляри… — отговаря смутено един от войниците.
Шара посочва най-левия брониран воин. „Ти си човек, който носи броня — внушава му тя, — но бронята ти е направена от обикновени лъжици!“
Бронираният се стапя като пясъчен замък, пометен от вълна, срива се в облак от хиляди разпиляващи се метални лъжици, които дрънчат по паважа. Ново ято скорци се издига към потъмняващото небе.
Шара избухва в смях и ръкопляска като дете на цирково представление.
— Какво, по дяволите?! — казва Малагеш.
Шара посочва другите двама и крещи: „Лъжици! Лъжици!“, и те се разпиляват на лъжици като първия. Още скорци излитат, сякаш някой е съборил гнездата им.
— Лесно е! — крещи Шара. — Сетиш ли се как става, после е лесно! Просто никога не съм мислила за това по правилния начин! Има толкова много мускули, които да използваш, просто не знаем за тях!
После небето потрепва — сякаш е от хартия и някой отзад, някой много голям, току-що го е докоснал.
Във въздуха се появява пулсация, която, изглежда, усеща единствено Шара.
Чува гласа на Колкан да прошепва тихо в ухото ѝ: „Олвос? Ти ли си това?“
Усмивката на Шара замръзва.
— О — казва тя. — Леле!
— Какво? — пита Малагеш.
Гласът в главата на Шара казва: „Олвос? Какво правиш? Защо не ни помогна?“
— Какво става? — пита нетърпеливо Малагеш.
— Той знае, че съм тук — казва Шара. — Колкан знае, че съм тук.
— Може просто да имаш халюцинации… — казва Малагеш.
Гласът казва: „Олвос? Сестро-съпруго? Защо се криеш от мен, от нас?“
— Не са халюцинации — казва Шара. — Едва ли мога да си изхалюцинирам нещо толкова шантаво.
— И какво ще правиш?
Шара разтърква брадичката си.
— Ще трябва да си изградя свои собствени укрепления срещу тази конкретна атака.
Обръща се с лице към града. „Но защо ме мисли за Олвос?“
Усеща как нещо като ръка се пресяга към мозъка ѝ да улови тази мисъл. „Олвос? — казва гласът. — Ти ли си наистина? И ти ли си наранена като нас?“
Трябва да изчисти ума си. Трябва да изчисти ума си.
Заема се с физическата реалност наоколо — бронираните воини са създания с чисто физически характеристики, затова тя променя улицата по протежение на посолството (сейпурските войници зяпат сащисано, докато павета и асфалт изчезват) и я пълни с ледена вода: „Вода толкова студена, че да натроши метал…“