— Заболя те, нали? — вика му.
Божеството не отговаря.
— Не си се сблъсквал преди с разрушителния потенциал на нашата модерна епоха — казва тя. — Може би модерният свят не те харесва, точно както ти не харесваш него.
Божеството вдига глава да я погледне, но извън това не прави нищо.
— Можеш да продължиш битката, предполагам. Но мисля, че дълбоко в себе си не го искаш. Този свят вече не те иска. Нещо повече, ти не го искаш.
Божеството казва гневно:
— АЗ СЪМ БОЛКА.
Шара застава пред него и казва:
— И удоволствие също.
Божеството се поколебава, после казва:
— АЗ СЪМ СПРАВЕДЛИВОСТ.
— И корупция.
После, предизвикателно:
— АЗ СЪМ РЕД!
— Ти си хаос.
— АЗ СЪМ ВЕДРОСТ!
— Ти си лудост.
— АЗ СЪМ ДИСЦИПЛИНА!
— Ти си бунт.
Разтреперано от ярост, Божеството казва:
— АЗ СЪМ КОЛКАН!
Шара клати глава.
— Ти си Юков.
Божеството мълчи. Макар да не вижда очите му, Шара знае, че са вперени в нея.
— Юков е симулирал смъртта си, нали? — казва Шара. — Видял какво се случва с Континента, затова решил да фалшифицира смъртта си, скрил се и пратил тук свое копие. В крайна сметка той бил Божеството на измамата. Старите текстове казват, че се скрил в стъклото на прозорец, но ние не знаехме какво означава това, или поне аз не знаех… до днес. Докато не видях затворническата килия на Колкан — прозрачно стъкло на прозорец…
Божеството скланя глава. Сякаш трепери леко. После посяга и сваля качулката си.
Колкан е — суровият мъж, направен от глина и камък.
Юков е — кльощавият, вечно засмян мъж с кожи и звънчета.
Двамата в едно — двете Божества вплетени едно в друго, набутани едно в друго, споени в една личност. Главата на Колкан с разкривеното лице на Юков, стърчащо под ъгъл от врага на Колкан; една ръка от едната страна, раздвоена ръка с два стиснати юмрука от другата; два крака, но единият с две стъпала…
Съществото се взира в нея с неясен, умопомрачен поглед, нестабилно, изтерзано подобие на човек. После лицата му се набръчкват и то започва да плаче. Двете усти пищят на два гласа:
— Аз съм всичко! Аз съм нищо! Аз съм началото и краят! Аз съм огънят и водата! Аз съм светлината и мракът! Аз съм хаосът и редът! Аз съм животът и смъртта! — Обръща се към разрушените сгради на Баликов. — Чуйте ме! Чуйте ме! Както ви слушах аз! Ще ме чуете ли? Просто ми кажете какъв да бъда за вас! Кажете ми! Моля ви, просто ми кажете! Моля ви!
— Ясно — казва Шара. — Затворническата килия е била предназначена единствено за Колкан, нали?
— За да се скрие там, Юков трябваше да се превърне в Колкан — казва Божеството. Запушва с ръце ушите си, сякаш да се спаси от непоносима врява. — Твърде много неща, твърде много и едновременно. Трябваше да бъда твърде много неща. Трябваше да служа на твърде много хора. Твърде много, твърде много… Светът е прекален. — Поглежда умолително Шара. — Не искам повече да правя това.
Шара свежда поглед към малката черна стрела в ръката си.
Божеството проследява погледа ѝ, кимва и казва с двете си усти:
— Направи го.
Въпреки всичко Шара се колебае.
— Направи го — повтаря Божеството. — Така и не разбрах какво всъщност искат. Така и не разбрах какъв им трябвам. — Смъква се на колене. — Направи го. Моля те.
Шара минава зад Божеството, навежда се, опира черното острие в гърлото му и казва:
— Съжалявам.
— Благодаря ти — отвръща Божеството.
Шара подпира с другата си ръка челото му и дръпва острието настрани.
Божеството изчезва на мига, сякаш никога не го е имало.
Трясък и стонове изпълват въздуха, стотици бели небостъргачи се сриват, безчет скорци излитат с писъци.
Каквото посееш
Добрият историк пази миналото в главата си и бъдещето в сърцето си.
Шара лежи във ваната с топла вода в тъмната стая и се опитва да не мисли. Снежнобялото бельо лепне по кожата ѝ. Очите ѝ са превързани с бинт, който да спира светлината, ала въпреки това пред вътрешния ѝ взор избухват изблици от цветна светлина и ярки думи, а главата ѝ още кънти с пулса на чудовищна мигрена. На моменти искрено съжалява, че не се е гътнала мирно и кротко; не е очаквала философският камък да я възнагради с такъв адски махмурлук и халюцинации.
Дава си сметка, че трябва да е благодарна и за малкото медицинска помощ, която получава. Болниците в Баликов преливат от ранени и осакатени хора. Единствено тук, в лазарета на губернаторския щаб, има място за Шара и нейните другари.
Чува да се отваря врата, после и нечии тихи стъпки.