— Уверявам ви, че това не е необходимо — казва генерал Ноор, настръхнал от неодобрение. — Държим нещата под контрол. А вие трябва да си почивате, главен дипломат Комейд.
— Като главен дипломат на Баликов — отговаря тя, — мой дълг е да се интересувам от добруването на поверения ми град. Ще ходя където си искам. А трябва да се погрижа и за някои неща от лично естество.
Видяното ѝ къса сърцето — родители и деца, целите бинтовани, полеви болници, препълнени с пациенти, сковани набързо бараки, редици дървени ковчези, някои от тях съвсем малки…
„Ако бях разкрила Волка по-рано — мисли си Шара, — всичко това можеше да не се случи.“
— Точно като при Примигването — казва тя. — След Примигването е било точно така.
— Предупредихме ви — тихо казва Ноор при един полеви лазарет, — че гледката няма да ви хареса.
— Това и сама го знаех — казва Шара. — Но съм длъжна да го видя.
— Има и светлина в тунела. Получаваме доста местна помощ. — Ноор сочи към отделение на полевата болница, където работят гологлави и боси континентали със светлооранжеви роби. — Тези хора обсадиха канцелариите ни и в много случаи взеха нещата в свои ръце. И нека кажа, че помощта им е безценна, истински дар. Дават ни глътка въздух, докато чакаме още помощ от Галадеш.
Една от олвоштанските монахини — ниска набита жена — се обръща към Шара и се покланя дълбоко.
Шара отвръща с поклон. И осъзнава, че плаче.
— Госпожо главен дипломат — казва Ноор стреснато. — Вие… Искате ли да ви върнем в посолството?
— Не, не — казва Шара. — Не, всичко е наред. — Отива при олвоштанката, покланя се и казва: — Благодаря ви от сърце за това, което правите.
— О, то не е нищо — отвръща монахинята с мила усмивка. Очите ѝ са големи и с необичаен червеникавокафяв цвят, като кехлибар. — Не плачете, моля ви. Защо са тези сълзи?
— Просто… Толкова е хубаво, че сте дошли, макар никой да не ви е молил за помощ.
— Напротив, помолиха ни — отвръща жената. — Страданието ни повика. Трябваше да дойдем. Моля ви, не плачете така. — И хваща Шара за ръката.
Шара усеща нещо сухо и ръбато в шепата си. „Бележка?“
— Все пак ви благодаря — казва Шара. — Благодаря ви от сърце.
Жената се оттегля с поклон, а Шара се връща при Ноор и неговите хора от комисията. Когато остава сама, бръква в джоба си и вади бележката, която ѝ е дала жената.
ПОЗНАВАМ ПРИЯТЕЛ НА ЕФРЕМ ПАНГУИ. ЩЕ ВИ ЧАКАМ ПРЕД ПОРТИТЕ НА ГУБЕРНАТОРСКИЯ ЩАБ ДОВЕЧЕРА В ДЕВЕТ И ЩЕ ВИ ЗАВЕДА ПРИ ТЯХ.
Шара отива при един лагерен огън и хвърля бележката в пламъците му.
Въздухът извън стените на Баликов е студен, но не колкото преди. Шара гледа малкото облаче пара пред устата си и изведнъж осъзнава, че иде пролет. „Сезоните не се трогват от нищо, дори от смъртта на Божество.“
Звездният светлик смекчава очертанията на хълмовете оттатък стените на губернаторския комплекс. Луната е бяло петънце зад облаците, шосето — панделка с цвят на кост.
Откъм мрака долита звук на стъпки. Шара вдига поглед да се увери, че пазачи няма.
— Там ли сте? — пита тя.
Отвръща ѝ шепот:
— Насам.
Пламък на свещ потрепва в края на гората, после бързо изчезва от погледа ѝ. Човекът със свещта сваля качулката си и отдолу лъсва светлото петно на бръсната глава. Шара тръгва натам и скоро различава чертите на жената с оранжевата роба от полевата болница.
— Коя сте вие? — пита Шара.
— Приятел — отвръща жената. Дава знак на Шара да се приближи още. — Благодаря ви, че дойдохте. Сама ли сте?
— Да.
— Добре. Оттук ще ви водя аз. Моля ви да вървите плътно до мен, защото малцина са минавали по този път, а той може да бъде опасен.
— При кого ме водите?
— При друг приятел. Виждам, че имате още много въпроси. Познавам един, който би могъл да отговори на част от тях. — Обръща се и повежда Шара през гората.
Петънца лунен светлик пълзят по раменете на жената.
— Нещо друго можете ли да ми кажете?
— Мога да ви кажа много неща — казва жената. — Но те няма да ви помогнат.
Подразнена, Шара млъква, решила да следва мълчаливо водачката си.
Пътят завива, лъкатуши, обикаля. Шара започва да се пита дали е било разумно да се съгласява на среща извън губернаторския комплекс; миг по-късно си дава сметка, че гората е много по-голяма от очакваното…
Теренът започва да се изкачва. Двете внимателно прекосяват каменисти долчинки, ромонящи върху бели камъни поточета, борови горички.