„Кога са засадили борове тук?“ — мисли си Шара.
Задъхала се е и дъхът ѝ образува големи облачета пара. Прехвърлят билото на каменисто възвишение и пред тях се открива снежен пейзаж. „А аз тъкмо си помислих, че времето се затопля…“
— Какво е това място?
Без да се обръща, жената ѝ махва да продължи напред. Босите ѝ крака оставят следи в снега.
Спускат се по замръзнали хълмове, прекосяват замръзнала река. Светът е като алабастър, безцветен свят, където лунна светлина и лед се завихрят и пресичат на черен фон. Ала право напред яркочервен огън пламти в една борова горичка.
„Това го знам — мисли си Шара. — Чела съм за това.“
Влизат сред боровете. Около големия огън са наредени стволове като пейки, на каменна плоча върху пън са подредени малки каменни чашки и грозноват метален чайник. Шара очаква, че някой ще ги посрещне, ще се появи иззад някое дърво например, но на полянката няма никого.
— Къде са? — пита тя. — Къде е приятелят, с когото трябваше да се срещна?
Жената отива при каменната масичка, взима чайника и налива две чашки.
— Не са дошли още ли? — пита Шара.
— Тук са — казва олвоштанката. После съблича робата си. Гърбът ѝ е гол. Под робата не носи нищо освен поличка от кожи.
Обръща се и подава на Шара една от чашките; тя е топла, сякаш се е гряла на открит огън. „Но чашата не беше при огъня, беше в ръката на тази гола жена, при това съвсем за кратко“ — мисли си Шара.
— Пий — казва жената. — Стопли се.
Шара държи чашата, но не отпива. Вместо това гледа подозрително жената.
— Не ми ли вярваш? — пита тя.
— Не те познавам.
Жената се усмихва.
— Сигурна ли си?
Светлината на огъня се отразява в очите ѝ, които греят като яркооранжеви скъпоценни камъни. Дори след като жената се отдалечава от огъня, лицето ѝ остава огряно от мека треперлива светлина.
Светлина в мрака.
„Не — мисли си Шара. — Не. Не, не може да бъде.“
— Олвос? — прошепва тя.
— Какво умно момиче — казва жената и сяда.
— Как?… — заеква Шара. — Как?…
— Още не си отпила — казва Олвос. — Трябва да опиташ. Вкусно е.
Тотално объркана, Шара отпива от каменната чашка. Божеството е право — отварата е топла, уханна и сгрява приятно стомаха ѝ. С миг закъснение Шара осъзнава, че…
— Чакай… Това чай ли е?
— Да. Сирланг от Сейпур. Много го харесвам. Макар че е адски трудно да се намери от добрия.
Шара свежда невярващ поглед към чашата си, после поглежда към огъня и към гората около себе си. Накрая успява да каже:
— Но… но аз мислех, че си си тръгнала.
— Тръгнах си — казва Олвос. — Огледай се отново. Да виждаш Баликов? Не. Тръгнах си и съм доволна, че си тръгнах. Приятно е да съм тук, насаме с мислите си, далече от целия онзи шум.
Шара мълчи и си мисли: „Възможно ли е, след като преживях толкова много, да съм влязла право в капан?“
— В момента се питаш — казва Олвос — дали не съм те довела тук, за да си отмъстя.
Шара не успява да скрие тревогата си.
— Е, тръгнах си, вярно, но все още съм Божество. И това е моето място. — Олвос потупва дънера, на който седи. — Това не мога да го загубя. А онези, които идват при мен тук, те не могат да скрият сърцата си от погледа ми. Ти се чудиш, Шара Комейд, правнучка на Авшакта си Комейд, последния кадж на Сейпур, дали не съм те подмамила далече от Континента, за да те хвана сама и да те убия — да те убия заради престъпленията на семейството ти, заради собствените ти престъпления, за безчетните щети, които нанесохте със своите войни и закони. — Очите на Олвос светят ярко като два огнени кръга, скрити наполовина под клепачите ѝ. После огънят в очите ѝ потъмнява. — Но това, както се казва, би било глупаво. Изключително глупаво и безполезно. И съм донякъде разочарована, че ме подозираш в подобни намерения. В крайна сметка нали предпочетох да напусна света, когато Континентът реши да се превърне в империя? Не само защото беше нередно, а защото беше и късогледо решение — времето си има начин да струпва безобразията върху главите на онези, които са ги извършили… дори те да са Божества.
Шара все още се опитва да осмисли случващото се, но Олвос е толкова различна от обобщения образ на Божество, който си е създала, че мислите ѝ се разбягват. Олвос се държи не като Божество, а като шивачка или рибарска съпруга.
— Затова ли си напуснала Континента? Защото не си била съгласна с Великото разширяване?
Олвос вади дълга тънка лула. Тиква чашката ѝ в пламъците на огъня и дръпва няколко пъти да я разпали, като междувременно наблюдава Шара, сякаш се чуди що за компания би открила в нейно лице.
— Прочела си бележките на господин Пангуи, нали?