— Д-да? Ти откъде?…
— Значи знаеш, че според него Божествата не винаги са следвали само собствените си приумици.
— Той, изглежда, е вярвал, че… че е имало нещо като подсъзнателно гласуване.
— Доста груб термин — казва Олвос. — Но не и съвсем неточен. Ние сме… или бяхме… Божества, Шара Комейд. Ние извличахме сила от сърцата, умовете и вярата на своя народ. Ала щом черпиш сила от нещо, пред същото това нещо си безсилен. — Олвос очертава с лулата си полукръг в пръстта. — Хората вярват в бог — довършва кръга, — а богът им казва в какво да вярват. Това е кръговрат, като водата, която се влива в океана, оттам се изпарява в небето, превръща се в дъжд, който пада на земята и тръгва отново към океана. Но има и разлика и разликата е в това, че идеите имат тежест. Те имат инерция. Роди ли се една идея, тя започва да се разпространява и да расте, става все по-тежка и по-тежка, докато не повлече и самото Божество.
Олвос се взира в огъня и чисти с палец и показалец полепнала по лулата пръст.
— За какви идеи говориш? — пита Шара.
— За пръв път го забелязах в Нощта на събора. Усещах в себе си идеи, мисли и натиск, които не бяха мои. Правех разни неща не защото исках да ги направя, а защото чувствах, че трябва да ги направя. Сякаш бях герой в приказка, която пише някой друг. В онази нощ и аз като другите Божества избрах да се обединим, да създадем Баликов и да заживеем в мир, така поне го виждахме тогава… Ала онова усещане ме разтревожи дълбоко.
— Тогава как си успяла да си тръгнеш? — пита Шара. — Ако си била обвързана към желанията на своя народ, как са се съгласили те да те пуснат, да изоставиш света им?
Олвос я стрелва с презрителен поглед. „Не можеш ли сама да се сетиш?“
— Освен ако — казва Шара — твоите хора не са те помолили да си тръгнеш…
— Точно това направиха.
— Но защо?
— Е, аз си мислех, че съм се справила доста добре с тях — казва Олвос с нещо като гордост. Поглежда чашата на Шара. — Всичко ли успя да изпиеш?
— Ами… Да.
— Леле. — Олвос клати глава, цъка с език и ѝ налива още чай. — С толкова чай и кон от мъртвите можеш да върнеш. Както и да е… Ако гледаш съвестно на работата си — а ти, като един вид политик, вероятно разбираш какво имам предвид, — та, ако се справяш наистина добре, хората ти постепенно се научават да се справят и без теб. Много бързо установих, че не е редно да говоря на хората си отвисоко, а е по-добре да сляза при тях, да бъда с тях рамо до рамо, да им показвам как се прави едно или друго, вместо само да им го казвам. Подтикнах ги сами да постъпват по този начин помежду си, един към друг — че не им трябва книга с правила какво да правят и какво не, че е достатъчно да се водят от собствения си опит. И когато започнах да усещам онова… онази инерция в себе си, онези идеи, които ме дърпаха и тласкаха, заплашваха да ме повлекат със себе си и да повлекат всички останали заедно с мен… тогава се допитах до най-близките си последователи и те просто… — Олвос се усмихна доволно, злорадо дори, но и с някакви отломки от прежна изненада, — те просто казаха, че вече нямат нужда от мен.
— Шегуваш се.
— Не — казва Олвос. — Отношенията на човечеството с Божественото са отношения на взаимна изгода и в онзи момент ние заедно взехме решението да се разделим. Но еманципацията на човечеството, възприемането на определен светоглед, начин на мислене, който да следваш самостоятелно, без Божествени насоки… това не винаги дава добри резултати. — Клати глава. — Бедният Колкан… Той така и не разбра нито себе си, нито своите хора.
— Той ми говори — казва Шара. — Каза ми, че е разчитал на теб, в някаква степен.
— Да — тъжно казва Олвос. — С Колкан бяхме първите две Божества. Ние първи се досетихме как точно сработва системата. Но на Колкан винаги му беше някак по-трудно да ръководи своето представление. Склонен бе да се вслушва твърде много в хората си, позволи им да му казват какво да прави, а аз го гледах отдалече как сяда и ги слуша търпеливо… Както им казах, преди да си тръгна, всичко това щеше да свърши зле.
— Значи според теб Колкан не носи цялата отговорност за стореното от него?
Олвос сумти.
— Хората са странни, Шара Комейд. Те ценят наказанията, защото според тях наказанията са признание за значимостта на собствените им действия, за собствената им значимост. Така де, никой не те наказва за нещо незначително. Вземи колкаштаните например — те си мислят, че предназначението на света е да ги посрамва, да ги унижава, наказва и изкушава… Всичко се върти около тях, всичко! Да, светът е пълен с гадни неща, болезнени неща, но пък се върти само и единствено около тях! А Колкан просто им даде онова, което искаха.