На Шара ѝ прилошава.
— Каджът — прошепва тя.
— Да. Баща му починал, когато детето било още малко. Така и не му казали, че божествената прислужница в къщата им била негова майка. Той, струва ми се, бил закърмен с омраза към Божественото, а майка му — понеже беше мекосърдечна и не твърде умна — не е искала да го разстройва. После се случило онова в Малидеш. — Нещо горещо пада в снега и угасва със съскане. Не е дошло от огъня, осъзнава Шара, а е гореща сълза, стекла се по лицето на Олвос. — И Авшакта си Комейд решил, че трябва да се направи нещо.
Олвос се опитва да продължи, но напразно.
— Значи е изтезавал собствената си майка — казва вместо нея Шара, — за да открие как се убиват Божества.
Олвос кимва мълчаливо.
— И макар сам да не подозирал какъв е произходът му, именно поради него, поради факта, че е Благословен, съумял да създаде нещо, с което да отхвърли господството на Континента.
— След като убил презряната си домашна прислужница, разбира се.
Шара затваря очи. Истината е толкова страшна, че едва не я сломява.
— Толкова отдавна живея с този товар — казва Олвос. — Можех само да намекна за това на господин Пангуи… но не съм го споделяла в прав текст с никого. Сега ми олекна, като го изрекох на глас. Олекна ми да споделя с някого какво се случи с милата ми дъщеря.
— Твоя дъщеря? Значи двамата с Юков?…
— Той беше изключително очарователен мъж — признава Олвос, — и макар да долавях лудостта в него, не устоях на чара му.
— Разбирам — казва Шара.
— Юков беше и умен освен това и бързо се сети как стоят нещата, когато каджът нахлу на Континента. Разбра, че благодарение на собствената си горделивост и арогантност е подписал смъртната присъда на Континента и на останалите Божества. Преди да се скрие при Колкан, последният му акт на отчаяние и горчивина бе да използва фамилиар и да уведоми страховития завоевател за истинския му произход.
— Ясно — казва Шара. — След като убил Юков, каджът изпаднал в дълбока депресия и буквално се пропил до смърт.
— Горчивината ражда горчивина — казва Олвос. — Срамът ражда срам.
— Каквото посееш, това ще пожънеш — казва Шара, — и каквото пожънеш, това ще посееш.
Олвос се усмихва.
— Ласкаеш ме с този цитат. — Усмивката ѝ се стопява. — Толкова отдавна живея с това знание… И през всичките тези години знаех, че равновесието на силите в този свят, в този храбър нов свят на политика и машини, се крепи на лъжи. Сейпур и Континентът се мразят взаимно, слепи за факта, че всеки от тях е продукт на другия. Мислят се за отделни, а са свързани неразривно. Когато се появи Ефрем, реших, че е време тайната да излезе на бял свят. Но ти си даваш сметка какво означава това… за теб, нали?
Шара чува ясно и гръмовно всеки свой дъх, всеки удар на сърцето си. Усеща пулса си в слепоочията и зад ушите.
— Да — казва тя отпаднало. — Означава, че аз и… и… и моето семейство…
Огънят е толкова горещ, че очите ѝ пресъхват.
— … имаме Божествено в себе си — довършва тя.
— Да.
— И сме олицетворение на онова, от което се страхува нашият народ.
— Да.
— Точно затова Колкан и Юков ме взеха за теб.
— Предполагам, да.
Шара плаче, не от скръб, а от ярост.
— Значи… значи всичко, което съм постигнала, е фалшиво?
— Фалшиво?
— Светът се съобразява с Благословените, нали така? Помага им да постигнат велики неща не заради уменията или силата на духа им, а заради произхода им. Нима нищо от постиженията ми не се… брои?
Олвос дръпва от лулата си и казва:
— Не забравяй, че с всяко следващо поколение способностите на Благословените отслабват. Често в много голяма степен и много бързо. — Измерва Шара с поглед, очите ѝ блестят. — Би ли казала, че си имала лесен живот, госпожице Комейд?