— Искрено се надявам — казва Малагеш и вдига чуканчето си, — че и без лява ръка ще мога да плувам в Джаврат. Важното е, че ръката, с която държа чашата, оцеля.
— Добре ли си?
— Добре съм. Ами ти, момиче? Изглеждаш… жива. Това е добре. Черните очила са, хм, е, да речем, че са интересни…
— Жива съм — казва Шара. — Тюрин, виж, аз… Иска ми се да не беше…
— Спести си го — прекъсва я Малагеш. — Тая реч, дето се каниш да ми я изнесеш, аз вече съм я изнасяла. И то на момчета и момичета, дето знаех, че няма да се върнат от боя. Жива съм. И толкоз по-добре. Вината не е твоя. Ако не друго, поне се сдобих с отлично основание да ме преместят оттук.
Шара се усмихва едва-едва.
— Ще ме преместят, нали? Джаврат все още е в дневния ми ред… нали?
— Има много голям шанс да се случи, да — казва Шара.
— Това ми звучи като клауза за измъкване. А аз не помня да съм подписвала договор. Помня, че казах: „Ако направя това, ще уредиш да ме прехвърлят в Джаврат“, и помня, че ти рече: „Добре“. Ти нещо друго ли си спомняш?
— Обадих се тук-там в министерството, на служители средно ниво, които ми дължат услуга — казва Шара.
— И сега следва или „а“, или „но“…
— Така е. — Шара побутва очилата на носа си. — А аз се качвам на влак за Аханаштан след два часа. Утре отплавам за Галадеш.
— И? — Малагеш я стрелва с подозрение изпод вежди.
— Ако изчезна… не, нека говоря направо. Ако ме убият по време на пътуването или след като пристигна в Сейпур, то тогава само до няколко месеца ти ще бъдеш прехвърлена в Джаврат.
— Ако те какво?
— Ако оцелея, от друга страна — продължава Шара, — то настоящата ситуация ще се промени драстично.
— Какво толкова ще се промени?
— Ами, министерството на външните работи например.
— И как ще се промени?
— Е, като за начало вероятно ще престане да съществува.
Някъде в болницата някой започва да кашля.
— Сигурна ли си, че не си си ударила нещо главата, докато…
— Мисля, че двете с теб вършехме едно и също, Тюрин — казва Шара. — Ти беше инструктирана да не се намесваш в делата на Баликов, така че нищо тук да не се промени. Аз, от своя страна, се месех постоянно в делата на Континента, но отново с цел нещата да си останат същите — Континентът да си остане все така отчайващо беден и цялата търговия да се насочва към Сейпур. „Да оставим Континента на Континента“ — цитира по памет Шара. — Което ще рече беден, див и изостанал.
— Не е нужно да ми цитираш официалната политика. Пропилях две десетилетия от живота си да я прилагам на практика. Е, казвай какво си намислила.
— Искам да променя това. А за да го променя, ми трябват съюзници на Континента — казва Шара.
— О, мамка му.
— Особено тук, в Баликов.
— О, мамка му.
— А кого другиго бих предпочела за свой съюзник, ако не генерал Тюрин Малагеш — казва Шара.
— Аз съм преди всичко губернатор, но военният ми чин е полковник.
— Ако оцелея и направя каквото съм намислила — казва Шара, — няма да е така.
Малагеш примигва и се изсмива кухо.
— Искаш да го играя първи лейтенант? Да бъда новата Сагреша? Вече ти казах, че не се интересувам от повишения. Искам да изляза от играта.
— А аз смятам да променя играта изцяло — казва Шара.
— О, в морето да се продъни… Ама ти сериозно ли говориш?
Шара си поема дълбоко въздух.
— Всъщност да. Не съм сигурна колко радикални промени мога да наложа, но смятам да се постарая и да наложа колкото се може повече. Миналата седмица министерството предаде Баликов. Предаде теб, Тюрин. Министерството се провали и хиляди загинаха.
— Ти… Ама ти наистина ли си мислиш, че може да успееш? Сериозно ли си вярваш, че не си, знам ли… — Малагеш се изсмива, — че това не е проява на някаква адски тъпа наивност от твоя страна?
Шара свива рамене.
— Миналата седмица убих Божество. В сравнение с това едно министерство едва ли би ме затруднило, не мислиш ли?
— Е, това ми звучи като много добър аргумент.
— Ще ми помогнеш ли, Тюрин? Ние с теб сме обучени за слуги и в продължение на години двете обслужвахме предимно политиката. Сега ти предлагам първата реална възможност наистина да служиш на народа си.
— Ох, мамка му… — Малагеш прокарва дясната си ръка по белезите на лицето си и мълчи замислено. — Е. Редно е да призная, че всичко това ми изглежда доста интересно.
— Надявах се да стигнеш до този извод.
— А и когато проверих за последно, генералската заплата беше два пъти по-висока от полковнишката…
Шара се усмихва.