Леля Виня най-сетне пристига. Изглежда ядосана и нетърпелива. Рови трескаво в бюрото си, отваря чекмеджета и шкафове.
— Къде е? — мърмори си тя. — Къде е!? Тези въпроси, тези трижди проклети въпроси! — Загребва наръч документи, хвърля им един поглед и ги запраща ядно в кошчето.
— Изглежда, си имала тежко заседание — казва Шара.
Виня вдига рязко глава и фиксира с поглед образа на Шара в прозореца на кабинета си.
— Ти…
— Аз.
— Какви ги вършиш? — остро казва Виня. — Трябва да издам заповед за задържането ти! Да се правят чудеса на Континента е акт на държавна измяна!
— Е, значи толкова по-добре, че вече не съм на Континента.
— Какво?!
— Това очевидно не е кабинетът ми — казва Шара и обхваща с жест помещението зад себе си. — Намирам се на кораб в Южното море и пътувам, както вероятно се досещаш, към Галадеш.
Устата на Виня се отваря и затваря, но думи не излизат.
— Прибирам се у дома, лельо Виня — казва Шара. — Вече не можеш да ме държиш надалеч.
— Какво?… Мога, и още как! Ако се прибереш, ще те хвърля в затвора! Мога да те пратя в заточение! Действаш срещу изричните заповеди на външното министерство, а това на практика е държавна измяна! Хич не ми… изобщо не ми пука колко популярна си сега, представа си нямаш с каква власт разполагам и че не се отчитам пред никого!
— И каква точно власт е тази, лелче?
— Властта да елиминирам всяка заплаха за външното министерство, без да давам обяснения, без да уведомявам и искам разрешение от тъпите надзорни комисии!
— Дали пък точно това — бавно пита Шара — не се е случило с доктор Пангуи?
Праведната ярост на Виня изчезва. Раменете ѝ се смъкват сякаш внезапно е останала без гръбнак.
— Ка-какво?
— Добре ще е да седнеш — казва Шара.
Но Виня е толкова шокирана, че не може да помръдне.
— Както искаш — казва Шара. — Ще бъда кратка. Да речем, че според мен нейде сред купищата телеграми, излъчвания и заповеди, които идват от министерството — нейде сред закодираните, неразгадаеми, класифицирани и на практика несъществуващи комуникации, — има съобщение до някой изпълнителен агент, тип мутра, каквито министерството има немалко на Континента, съобщение, което информира въпросния агент, че е налице заплаха за националната сигурност в лицето на доктор Ефрем Пангуи от университета в Баликов, и че въпросният агент е натоварен да елиминира тази заплаха по най-дискретния начин, както и да унищожи всички деликатни материали, които открие в кабинета му. — Шара побутва очилата на носа си. — Правдоподобно ли ти звучи?
Виня е бледа като платно.
— Искаш да прекратиш този разговор веднъж и завинаги, нали, лелче? — казва Шара. — Но в същото време искаш да знаеш какво знам и как съм го научила. Да разбереш например дали знам, че причината доктор Ефрем Пангуи да бъде обявен за национална заплаха те засяга лично.
Шара изчаква, но леля ѝ мълчи и не помръдва. Само едно мускулче на бузата ѝ потрепва конвулсивно.
— Знам — казва Шара. — Знам, лелче. Знам, че си Благословена, Виня. Знам, че си потомка на най-големия кошмар, който преследва Сейпур до ден-днешен.
Виня примигва. Сълзи се стичат по страните ѝ.
— Ефрем Пангуи се е досетил за произхода на каджа, докато е бил в Баликов — продължава Шара. — И понеже е бил почтен човек и историк със силно чувство на отговорност, е изпратил доклад, без да си дава сметка, че така подписва собствената си смъртна присъда. За него истината е била истина и дори за миг не му е хрумнало да я прикрие.
Виня, която близо петнайсет години е отстоявала атаките на зрялата възраст, сега сяда на стола си с бавните движения на старица.
— Новината никак не ти е харесала, разбира се — казва Шара. — Точно както не е харесала на каджа, когато са му я съобщили. Било е очевидно, че Ефрем няма намерение да я премълчи, той беше историк, а не шпионин. Затова ти си реагирала, както се реагира при заплаха за националната сигурност, тоест — елиминирала си го.
Виня преглъща шумно.
— Така е станало, нали, лельо Виня?
Виня се бори със себе си близо половин минута. После казва тихо:
— Аз… просто исках онова да изчезне. Исках да повярвам, че… да повярвам, че никой никога не ми го е казвал.
Морски пръски обливат корпуса отвън. Някой на палубата казва виц, последван от гръмогласен смях.
— Защо? — пита Шара. — Защо изобщо ми позволи да остана в Баликов? Знаела си, че има вероятност да разбера какво е станало. Защо не използва властта си да ме отзовеш, да ме пратиш другаде?