Леля Виня се навежда напред, бяла като платно.
— Не мисля, че можем да си изградим добро бъдеще — казва Шара, — ако не знаем истината за миналото. Време е да бъдем честни за миналото на света — и за настоящето му.
— Ще повърна — казва Виня. — Искаш да им върнеш знанието за техните богове?
— Техните богове са мъртви — казва Шара. — Онези дни са в миналото. Това знам аз. Време е всички ние да продължим напред. Надявам се след време да разкрия дори истината за майката на каджа… макар че дотогава може да минат няколко десетилетия.
— Шара… Скъпа…
— Ето как ще станат нещата, лелче — казва Шара. — Ще обясним на хората, че положението се е променило, което е самата истина, и че старите нрави и старите воини, които се придържат към тях, ще трябва или да се адаптират към новото, или да си отидат. Самата ти можеш да се оттеглиш елегантно и без много шум — ще отстъпиш властта си на новото поколение, тоест на мен, която наскоро се е увенчала с несравнима победа. Може дори да получиш признание за предвидливостта си, задето си ме оставила в Баликов, вместо да ме изтеглиш… мда, това би било чудесен детайл. А аз ще се постарая да излезеш с чест от положението, да оглавиш някой изследователски институт или добро училище, където ще се грижат за теб подобаващо. Или мога просто да те изместя. Спомена, че имаш врагове в Галадеш, лелче. В момента аз разполагам с много голяма кама, която да им дам и която те охотно да забият в гърба ти.
Виня я зяпа невярващо.
— Ти… Ти наистина…
— Пристигам след два дни, лелче — казва Шара. — Помисли си.
Бръсва с два пръста стъклото на люка и леля ѝ изчезва.
Слънчевата светлина отскача от облаците, бяга по вълните, къдри се по палубата. Високо над кораба чайки кръжат и пикират грациозно от течение в течение. Корабът се накланя ляво на борд и Шара стисва по-силно керамичната кутия. Така и не е придобила усет към корабоплаването, факт, за който членовете на екипажа бързо са се досетили и който ги притеснява, затова Шара се радва, че днес морето е спокойно.
— Скоро ли, капитане? — пита тя.
Капитанът прекъсва разговора си със своя помощник.
— Бих могъл да ви дам точно време — казва ѝ, — ако вие ми дадете точни координати.
— Дадох ви ги, капитане.
— Точката, цитирам: „по средата между Сейпур и Континента“, не е същото като точни координати, ако позволите да отбележа, госпожо главен дипломат.
— Няма нужда да е съвсем точно — казва Шара. — Е, кога ще наближим?
Капитанът клати глава.
— След час, да речем. При толкова спокойно море и такъв попътен вятър може и по-скоро. Защо питате всъщност?
Шара се обръща и тръгва към кърмата, стиснала кутията под мишница. Плъзва поглед по бурната вода отзад и дирята от прехода им. Ивицата странно спокойна, почти гладка вода се проточва с мили, после вълните бързо я поглъщат.
Взира се дълго в морето. Вятърът гали косата и палтото ѝ. Пръски морска вода искрят по стъклата на очилата ѝ като скъпоценни камъчета. Въздухът ту е приятно топъл, ту приятно хладен.
— Пътуването беше много дълго, нали, Во? — казва тя на керамичната кутия. — Ала като погледна сега назад, ми струва, че е събрано само в миг.
Чайка се спуска ниско и крясва към Шара, може би ѝ иска нещо.
Отказали са да го кремират, разбира се — на Континента кремацията е нещо еретично. Но тя пък е отказала да го погребат в гробницата на Вотров, да го положат сред същите онези хора, които са превърнали живота му в ад, затова го е взела със себе си, същността му прецедена и събрана в малка кутия, освободена от болката, от спомените, от всички изтезания, на които са го подложили родината му и богът му.
Няма да плаче. Така е решила. Няма за какво да плаче: има го само случилото се.
— Родилни болки — казва тя на глас. — Това беше животът ни, нали? Колелцата на времето потракват и се движат, и раждат нова епоха.
Студен вятър я шамаросва в лицето.
— Но преди епохата да се роди има болка, силни контракции. Жалко, че трябваше да се случи на нас, но…
Капитанът ѝ виква, че наближават.
— … рано или късно пеперудата трябва да излезе от какавидата си…
Развърта капака на кутията. Сърцето ѝ забива по-бързо.
— … и да забрави, че някога е била гъсеница.
Нов жален крясък откъм чайките.
Шара обръща керамичната кутия; облаче фина пепел излита, подхваната от вятъра, и бавно се посипва върху ивицата спокойна вода зад кораба.
Шара хвърля кутията зад борда и тя бързо потъва в тъмните води.
Шара гледа вълните, пита се какво ли знаят те, какво ли помнят.