Шара я зяпа все така изумена.
— И… доктор Пангуи е ходел там?
— Дошъл беше да изучава история — казва Малагеш и вдига рамене. — Къде има повече история, отколкото в Неспоменавания? Точно затова… Точно затова е толкова опасен.
Шара седи и мълчи зашеметена. За всички в министерството Неспоменаваните складове открай време са нещо като глупава легенда. Единственият намек за съществуването им се намира в една кратка алинея на Световните регулации.
Всички предмети, включително на изкуството, или устройства, ценени от народите на Континента, следва да останат на територията на Континента, но да бъдат защитени чрез ограничено право на достъп, в случай че тези предмети или устройства пряко нарушават Регулациите.
А както знаят всички студенти, изучавали историята отпреди Великата война, по онова време Континентът буквално е бил залят от подобни неща. Преди каджът да нахлуе на Континента ежедневието на местните е било задвижвано, поддържано и подпомагано от безчет вълшебни предмети — чайници, които никога не се изпразват, ключалки, които реагират единствено на капка от кръвта на конкретен човек, одеяла, които осигуряват топлина и защита без значение какво е времето… Стотици такива примери се цитират в текстове, открити от сейпурите след Великата война. Разбира се, някои вълшебни предмети далеч не са били толкова безобидни.
Което повдига въпроса къде са всички тези предмети сега? И щом Божествата са създали толкова много вълшебни предмети и щом СР не позволяват на Сейпур (едно необичайно и прекомерно дипломатично решение според мнозина) да ги изнася от Континента, нито да ги унищожи, тогава къде са те?
И според някои отговорът може да е само един — че вълшебните предмети още са си там. Някъде на Континента, скрити грижливо. Прибрани на сигурно място, в складове толкова тайни, че не бива да се споменават.
Но това би трябвало да е невъзможно. В министерството, където всички си врат носа в работата на другите, изглежда немислимо някой да скрие такива големи и важни конструкции, нали така? Самата Шара никога не е виждала документ или друго, което да подсказва за съществуването им, а Шара е видяла доста покрай занаята си.
— Как е?… Как е възможно? — пита тя. — Как е възможно нещо толкова голямо да се пази в тайна?
— Може би защото складът е много стар — казва Малагеш. — Хората си мислят, че има много такива складове, но всъщност е само този. Съществува отпреди създаването на всички разузнавателни мрежи, които действат понастоящем. Със сигурност е по-стар от системата на континенталните губернатори, съществувал е много преди нашите опити да засилим комуникацията си с Континента. Министерството те уведомява само ако сметне, че трябва да знаеш, а това се случва много рядко.
— Да, но тук? В Баликов?
— Складът не е в града, не. Наблизо е, но извън границите на Баликов. След като каджът умрял, неговите лейтенанти събрали всички вълшебни предмети, които бил намерил, и ги заключили. Оказали се толкова много, че станало невъзможно да бъдат преместени, без всички на Континента да разберат за склада. Затова се наложило да ги оставят тук.
— Колко са?
— Хиляди. Така мисля.
— Мислите?
— Е, на мен и за секунда не ми е хрумвало да вляза там. Така де, кой знае какво има вътре? Всичко е описано, каталогизирано и заключено, да, но… Предпочитах да не знам. А и вълшебните предмети би трябвало вече да са мъртви, нали така, да не функционират. Предпочитах да си останат мъртви.
С цената на огромно усилие Шара насочва разговора към основната тема:
— Но не и Пангуи?
— Дошъл беше да изучи миналото по един напълно нов начин — казва Малагеш. — Бас държа, че е дошъл именно заради склада. Тук ние клечим върху истинска планина от история и изглежда някой в министерството е станал нетърпелив. Решили са да отворят кутията.
Този нов поглед върху нещата кара Шара да се чувства предадена. Ефрем никога не е споменавал за това. „Нищо чудно, че усвои с такава охота основите на шпионския занаят — мисли си тя. — Вече е имал свои тайни, които да пази.“
Виня със сигурност е знаела за това. Противното би било немислимо. „А аз наистина ли искам да обърна тези камъни?“ — пита се Шара. Не за пръв път се оказва намесена в някой от лелините си проекти и всеки път досега си е затваряла, като разумен човек, очите.