Шара, която кима на думите ѝ, внезапно застива.
Повтаря наум чутото току-що, после още веднъж, и още веднъж.
„О — мисли си, — дано не е казала онова, което си мисля, че каза…“
— Извинете — казва на глас. — За кое семейство става дума?
— Вотров. Защо?
Шара бавно се отпуска назад на стола си.
— А името му… Първото име на старейшината.
— Да?
— Случайно да е Воханес?
Малагеш вдига вежда.
— Познаваш го?
Шара не отговаря.
Думите я застигат като вълна, сякаш са били изречени едва вчера.
„Ако дойдеш с мен у дома, ще те направя принцеса“ — беше ѝ казал при последната им среща. А тя бе отговорила: „Според мен, скъпо дете, ти не искаш принцеса, а принц. Но не можеш да имаш такова нещо у дома, нали? Там биха те убили, ако дръзнеш.“ И тогава закачливата усмивка се бе стопила, сините очи се пропукаха от горчивина като лед, потопен в топла течност, и Шара разбра, че го е наранила, че го е наранила истински, че е намерила в него някакво дълбоко място, за което не знае никой, и го е изпепелила.
Затваря очи!
— Майко мила!
Колони пронизват сивото небе, бодат го като саби, разсичат го. То кърви с лек дъжд, от който оронените фасади лъщят като потни. Макар че войната, белязала града с такива рани, е свършила отдавна, скелетите на сградите и до днес стърчат така, голи, осквернени. Изпосталели деца се катерят по останките на храм, полусринатите му стени танцуват под светлика на лагерни огньове, кухините и каверните му ехтят от викове. Малчуганите закачат минувачите като маймунки, умоляват ги за някоя монета, за храна, за усмивка, за топло място, където да поспят; ала метален блясък прозира през дрипите им, малки ножове, скрити там, готови да отвърнат с мълниеносен удар на всяка проява на щедрост. Новото поколение на Баликов.
Малцината, които виждат Зигруд да минава, не казват нищо — не го умоляват, не отправят заплахи. Само го проследяват мълчаливо с поглед.
Голяма група жени пресича улицата пред него, раменете им прегърбени, очите сведени страхливо, фигурите им погребани под купове тъмна вълна. Вратовете, раменете и глезените им са грижливо прикрити. Рев и скърцане на автомобили. Смрад на конски фъшкии. От горните етажи на сградите стърчат отходни тръби и изливат съдържанието си върху тротоарите. Град твърде стар и закостенял за нормална канализация. Колонади от безлики статуи го гледат отвисоко, безоки, нащрек. Музика и смях звънтят откъм ниски сгради с дебели зидове и красиви балкони, домовете на влиятелните, на богатите, на скритите. Мъже с дебели черни палта, обсипани с медали и значки, стоят на терасите, зяпат злобно Зигруд и се питат: „Какво става тук? Как е възможно планински дивак да се мотае из квартала ни?“ Нерядко досами тези издути господарски къщи стърчи част от фасада като парче от пъзел, половин стена с празни прозорци и дървено стълбище. А още по-нататък се разливат лъкатушни реки от стълбища, някои огладени от вековете, други съвсем нови, едни широки, други толкова тесни, че едвам да мине сам човек.
Докато следи плячката си, Зигруд се качва по тях. Мъжът и жената са избягали от университета, но преследването им е скучно — не са професионалисти, слепи са за изкуството на улицата. Карат се на висок глас, после шепнат, след това отново отварят гърла. Макар че се държи на разстояние, Зигруд чува част от разговора.
Мъжът казва: „Това можеше да се очаква. И ти го знаеш, предупредиха те.“ Жената отговаря, първо тихо, после с все по-силен глас, пришпорвана от яда си: „Появяват се, моля ти се, на работното ми място! Където съм по цял ден, където закусвам! Където от десетилетия мета подовете!“ После мъжът: „Знаеше, че има опасности! Знаеше го! И сега се разколебаваш? Нямаш ли вяра, жено?“ При което тя млъква.
Зигруд извърта единственото си око към небето. Толкова са некадърни, че му се повръща от тях. Защо ли изобщо си прави труда да се крие? Навил е червеното си палто и го носи под мишница, за да не привлича вниманието, но и без яркия цвят на палтото двуметров гигант като него трудно може да се слее с тълпата. Но Зигруд знае, че тълпите притежават някои характеристики на отделния индивид, имат своя собствена психика, свои навици, свой темперамент. Че несъзнателно формират определен модел — канали и коридори на движение, заобиколни маршрути около различни препятствия — и пак несъзнателно го нарушават, по начин, който изглежда организиран до степен на предварителна хореография, особено ако го наблюдаваш отстрани. Достатъчно е да се влееш на свой ред в тези модели, все едно се лепваш откъм пасивната страна на рибен пасаж, който се стрелка по океанското дъно. Тълпите, също като хората, никога не познават добре самите себе си.