Докато студентите се смееха, Шара се зае да построи таен капан.
Не личеше момчето от Континента да се е засегнало, дори напротив — в очите му се появи блясък.
— О, скъпа моя — каза той. — Ако държиш да провериш, не бих те спрял. — И направи своя ход.
— Това пък какво трябва да означава? — попита Шара. Игра, уж се оттегля, концентрирайки силите си в тила, но всъщност залагаше капана си.
— Не се прави на толкова невинна — каза той. — Ти повдигна въпроса, скъпа. Аз просто ти угаждам.
Следващият му ход беше лош, глупав.
— Не личи да ми угаждаш — каза Шара. Оттегли се още, залагайки допълнителна стръв, като си мислеше: „Защо изведнъж започна да играе толкова зле?“
— Не се доверявай излишно на привидностите. Те често лъжат — каза той, хвърли заровете и продължи да атакува.
— Вярно — каза Шара. — Е? Искаш ли да спрем сега?
— Какво да спрем сега?
— Играта. Ако искаш, можем да спрем и да си тръгнем.
— Какво, реми?
— Не — каза Шара. — Аз току-що победих. Ще са нужни още няколко хода, за да стане очевидно, но… това е. Победих те.
Останалите студенти взеха да се споглеждат учудено.
Момчето от Континента се наведе напред, огледа фигурите ѝ и разместванията от последните няколко хода, сякаш ги вижда за пръв път. Шара си даде сметка, че поне от няколко минути младежът изобщо не е поглеждал дъската, а е гледал само нея.
Устата му провисна.
— О — каза той. — О. Виждам за какво говориш.
— Да — каза Шара.
— Хм. Ами… Не, не. Хайде да разиграем битката докрай, така е редно, нали?
Беше чиста формалност, проточена повече от необходимото заради няколко късметлийски зара, но много скоро Шара вече махаше негови фигури от дъската. За нейно раздразнение обаче момчето не изглеждаше нито засрамено, нито смутено; не, просто продължаваше да ѝ се усмихва.
Шара направи предпоследния си ход.
— Длъжна съм да попитам… Какво е чувството да те победи сейпурско момиче?
— Ти — каза младежът, докато подлагаше фигуративно врата си под брадвата — не си момиче.
Тя се поколеба, преди да направи следващия си ход. Какво искаше да каже континенталът?
Шара взе последната му фигурка. Студентите наоколо се развикаха одобрително, но тя почти не ги чуваше. „Поредната му игричка.“
— Преди да си попитал — ще се радвам да играем пак.
— Ами, честно да ти кажа — отвърна бодро той, — чукането ми харесва много повече.
Тя го зяпна изумена.
Той ѝ намигна, стана и отиде при приятелите си. Тя го проследи с поглед, после огледа студентите, които още ръкопляскаха и подвикваха.
Дали го бяха чули? И наистина ли беше казал онова? Възможно ли бе да го е казал?
— Кое е този? — попита тя, повишила глас да надвика врявата.
— Наистина ли не знаеш? — попита един от студентите.
— Да. Не знам.
— Сериозно? Не знаеше, че играеш с Воханес Вотров, най-богатото момченце на целия проклет Континент?
Шара впери поглед в празната дъска и се запита дали момчето не е играло някаква напълно различна игра през цялото време — не батлан, нито товос ва, а друга игра, която тя изобщо не познава.
Цифрите ѝ разказват играта.
Превела е голяма част от шифрованото съобщение на професора. Сега то гласи следното:
Ц*НТРАЛНА *ЛИЦА ****, БАНКА СВ*ТИ М***В**ВА, Л**ЕН СЕ*Ф ****, ??
Личен сейф, в банка. Банка с името на някакъв светец. Обичайно това би стеснило значително вариантите, но Централната улица в Баликов е много дълга, а почти всички банки носят името на светци.
Шара отлично знае, че почти всичко на Континента е кръстено на един или друг светец. Според сейпурските историци преди Великата война тук е имало приблизително седемдесет хиляди светци. Явно Божествата са канонизирали щедро този и онзи, считайки това си задължение за досадна формалност, която следва да се отхвърли без много мислене. След като СР влезли в сила, идеята да се сменят имената на куп градски институции — както и на цели градове и области, всички те наречени на Божество или Божествена креатура, — се оказала толкова депресираща в своята необозримост, че с цената на уж много голям компромис властите в Сейпур просто вдигнали рамене и се отказали. „Ако не се бяха отказали — мисли си Шара, — сега задачата ми щеше значително да се опрости.“
„Имената — мисли си тя, — имената винаги са проблем.“ Южното море например всъщност е на североизток от Сейпур, и е наречено така само защото го е кръстил Континентът, а имената, както Сейпур е установил от собствения си горчив опит, умират трудно и бавно.
Колкото до цифрите… Шара още не е стигнала до тях, само им е хвърлила един поглед. Всички цифри и числови символи по дефиниция са изключително трудни на древните езици — един фанатичен култ, славещ Божеството Юков например, отказва да признае числото седемнайсет, макар че нито един историк не е наясно с причината.