Сеща се за разговор, който е водила с доктор Пангуи в Аханаштан…
— Древните езици — каза той — са многобройни като звездите.
— Чак толкова? — попита тя.
— Древните континентали не са били глупави. Знаели са, че най-лесният начин да контролират останалите народи и начина им на мислене е като контролират начина, по който говорят. И когато онези езици отмрели, с тях изчезнали и съпровождащите ги начини на мислене, съпровождащият ги светоглед. Мъртви са и ние не можем да ги върнем.
— Да не сте от онези учени, които се опитват да съживят майчиния сейпурски език? — попита Шара.
— Не. Защото Сейпур е голяма страна и е имал много майчини езици. Подобни суетни и шовинистични мисии не представляват интерес за мен.
— Тогава защо си губите времето с проучвания?
Той запали лулата си.
— Всички ние реконструираме миналото си, защото искаме да разберем как се е стигнало до настоящето ни, нали така?
И въпреки това Пангуи я беше излъгал, беше я използвал, за да осъществи собствените си тайни цели…
Шара се връща към работата си, защото знае, че ще минат часове, докато постигне желания резултат, както и защото се надява, може би, че така ще се откъсне от спомените.
Бяха минали два месеца от началото на семестъра, когато го срещна отново. Седеше в библиотеката и четеше за политическите подвизи на Сагреша, първи лейтенант на каджа и почитана героиня от войната, когато усети, че някой е седнал на масата до прозореца.
Главата му беше наведена, къдравата му златисточервена коса хвърляше сянка върху челото му. Май никога не сядаше на стол нормално, ето и сега — приседнал почти на ръба и леко извит настрани, облегнал гръб назад, разтворил в скута си дебела книга за Тинадеши, инженерката, започнала строежа на железните пътища на Континента.
Шара го стрелна с поглед. Замисли се за миг, после стана, събра си книгите, премести се на неговата маса, седна срещу него и го зяпна.
Той не вдигна поглед. Обърна страницата и чак тогава каза:
— Е, какво искаш?
— Защо ми каза онова? — попита тя.
Той я погледна изпод рошавата си коса. Макар самата Шара да не пиеше, лесно се досети по подпухналите му клепачи, че е „вчерашен“, както се изразяваха преподавателите във „Фадхури“.
— Какво? — попита той. — На турнира ли?
Тя кимна.
— Ами… — Примижа леко, сякаш се е засрамил, и отново сведе очи към книгата си. — Може пък така да ми действаш, възбуждащо. Стори ми се толкова сериозна. Така де, цял ден не те бях видял да се усмихнеш, макар да побеждаваше всичко живо.
— Да, но какво имаше предвид?
Това ѝ спечели дълъг и объркан поглед.
— Ти… сериозно ли ме питаш?
— Да.
— А ти какво си помисли, че имам предвид, когато си поисках от теб… чукане? — попита той, бавно и неуверено.
— Не, не, не онова. — Шара размаха ръка. — Онова беше очевидно. За другото те питам… дето не съм била момиче.
— Ама ти за това ли си бясна? За това?
Шара отвърна с отровен поглед.
— Добре де — каза той. — Как да ти обясня… Познавам много момичета. Много. Можеш да си момиче на всякаква възраст между другото. Има момичета на четирийсет. На петдесет. Те са някак лекомислени, точно както мъж на четирийсет може да е нетърпелив и агресивен като петгодишно момче. По същата логика можеш да бъдеш жена, без значение на колко години си. А ти, скъпа, вероятно още от шестгодишна си душевният еквивалент на петдесет и три, петдесет и четири годишна жена. За мен е очевидно. Ти не си момиче. — Върна се отново към книгата си. — Определено си жена. При това стара жена, ако трябва да гадая.
Шара се замисли върху казаното. После разтвори собствените си книги и започна да чете. Чувстваше се объркана, вбесена, но и някак странно поласкана.
— Тази биография на Тинадеши е пълен боклук, между другото — каза той.
— Така ли?
— Да. Авторът е пристрастен, а източниците му са подозрителни.
— А. Източниците му. Много важно.
— Да.
Той прелисти страницата.
— Да те питам — каза отново той, — случайно обмисляла ли си онова другото, дето го казах. За чукането?
— Млъкни.
Той се усмихна.
Започнаха да се срещат в библиотеката почти всеки ден и тези срещи бяха като продължение на онази партия батлан — дълъг и изтощителен конфликт, в който всеки брани територията си със зъби и нокти. Шара отлично си даваше сметка, че ролите им са разменени — тя беше строгият и подозрителен консерватор, който фанатично брани традиционни ценности като дисциплина и ползотворност, а той бе нехайният свободомислещ негодник, който твърди, че ако искаш да направиш нещо, което не вреди на околните — и още повече ако имаш парите да го направиш, — то защо някой трябва да ти се меси?