Но и двамата бяха съгласни за едно — че народите им са в лошо и опасно състояние.
— Сейпур преяжда системно. Станали сме дебели и следователно трудноподвижни — каза му веднъж Шара. — Въобразяваме си, че можем да купим безопасността си. Мисълта, че трябва да се борим за нея, да се борим всеки ден, изобщо не ни минава през ума.
Воханес завъртя очи.
— Не прекаляваш ли малко с тъмните краски?
— Не — настоя Шара. — Сейпур е стигнал дотук благодарение на военната си сила. Цивилното му ръководство е прекалено отстъпчиво.
— А ти какво би направила на тяхно място? Ще накараш децата да наизустят още една клетва за вярност към Майка Сейпур? — Воханес се засмя. — Скъпа Шара, не виждаш ли, че страната ти е велика именно защото позволява на хората си да бъдат хора, за разлика от Континента?
— Ти се възхищаваш на Сейпур? Въпреки че си континентал?
— Разбира се! И не само защото тук няма опасност да се заразя с чума, което не може да се каже за Континента. А защото тук вие позволявате на хората да… да бъдат хора. Нима не си даваш сметка колко рядка ценност е това?
— Мислех, че си привърженик на дисциплината и наказанията — каза Шара. — Вяра и себеотричане.
— Само колкаштанските континентали мислят по този начин — каза Воханес. — Това е отвратителен начин да се живее, между другото. Повярвай ми.
Шара поклати глава.
— Грешиш. Силата и непреклонността гарантират мира. А светът не се е променил чак толкова.
— Ти виждаш света като място студено и гадно, скъпа Шара — каза Воханес. — А твоят прадядо е показал нагледно, че един човек може да подобри в огромна степен живота на много хора.
— Кажеш ли нещо такова на Континента, нещо толкова позитивно за каджа, ще те убият.
— Много неща на Континента могат да ме убият.
И двамата бяха приели, че като образовани потомци на влиятелни семейства ще променят света, но не можеха да решат как най-добре да стане това. Един ден Шара решаваше, че ще напише многотомна и епична история на Сейпур и на целия свят, на следващия — че ще се заеме с политика като леля си. Един ден Воханес мечтаеше да финансира голям артистичен проект, който да промени драстично градовете на Континента, на следващия замисляше гениално бизнес начинание. Категорично не си харесваха взаимно идеите и не пропускаха да изразят презрението си по най-красноречивия начин.
Така погледнато, можеха да стигнат до леглото и без друга причина освен комуникационното изтощение.
Но имаше и нещо повече. Дълбоко в себе си Шара знаеше, че никога не е имала с кого да си поговори, наистина да си поговори, преди да срещне Воханес, и подозираше, че той се чувства по същия начин. И двамата бяха от известни семейства с добра репутация, и двамата бяха сираци, следователно и двамата бяха поставени в специфична изолация. Точно като играта им на турнира, отношенията им се променяха ежедневно, по правила, които самите те създаваха и разбираха.
През първата и втората си година в колежа, когато не учеше, Шара се занимаваше със секс в твърде щедри количества, макар че последната оценка си я даде доста по-късно. А през уикендите, когато служителите и преподавателите се прибираха вкъщи, а студентите оставаха в кампуса, тя буквално се пренасяше в стаята му, по цял ден лежеше в прегръдките му и често се питаше какво точно прави с този чужденец, с това момче от място, което би трябвало да мрази до мозъка на костите си.
Не мислеше, че е любов. Не мислеше, че е любов, когато се разделяха за кратко и странна болка стягаше сърцето ѝ; не мислеше, че е любов, когато получеше бележка от него и от това я залееше облекчение; не мислеше, че е любов, когато се чудеше какъв ли ще е животът им след още пет, десет, петнайсет години заедно. Мисълта за любов изобщо не ѝ хрумна.
„Колко са глупави младите — мислеше си по-късно Шара, — колко слепи са да не виждат очевидното.“
Шара се обляга в стола си и плъзва поглед по резултата от работата си:
ЦЕНТРАЛНА УЛИЦА 3411, БАНКА СВЕТИ МОРНВИЕВА, ЛИЧЕН СЕЙФ 0813, ГИВЕНИ ТАОРСКАН 6361 1
Изтрива с ръка потта от челото си, поглежда си часовника. Три след полунощ е. И щом си дава сметка за часа, си дава сметка колко е уморена.
„Сега остава най-трудното — мисли си. — Да стигна до онова, което е в сейфа.“