На вратата се чука.
— Влез — казва тя.
Вратата се отваря със замах. Зигруд влиза, тръшва се на стола пред бюрото ѝ и започва да си пълни лулата.
— Как мина?
Гримасата му е странна — изглежда едновременно смутен, объркан и заинтригуван.
— Зле?
— Зле — казва той. — Добре, в някаква степен. Също… странно.
— Какво стана?
Зигруд захапва лулата си с известно ожесточение.
— Ами, за жената. Тя работи в университета, чистачка е. Ирина Торскени. Неомъжена. Няма семейство. Само работата. Проверих — чистила е кабинета на професора в университета. Била е един вид зачислена към него още от пристигането му.
— Добре — казва Шара. — Ще я държим под око.
— Другият обаче… мъжът… — Зигруд ѝ разказва как го е проследил през разнебитените квартали на Баликов.
— И този тип просто… изчезна? — пита Шара.
Зигруд кимва.
— Някакъв звук имаше ли? Като плющене на камшик?
Зигруд клати глава.
— Хм — казва Шара. — Ако е имало камшичен звук, бих си помислила, че…
— Шкафът на Парези.
— Парнези.
— Все едно.
Шара разтрива слепоочията си, мисли. Макар свети Парнези да е мъртъв от стотици години, неговите дела упорито я смущават. Бил жрец на Божеството Юков и страстно се влюбил в една колкаштанска монахиня. Понеже Божеството Колкан имало изключително строги виждания за сексуалните щения, за Парнези се оказало изключително трудно да посещава любимата си в нейния манастир. Юков, който бил Божество находчиво и умно, създал чудо, което да скрива Парнези от погледа на врагове, както смъртни, така и Божествени — „шкаф“, или невидим въздушен джоб, в който да пристъпи и така лесно да се вмъква в манастира.
Разбира се, чудото можело да се използва и за други, не толкова приятни цели. Преди две години на Шара ѝ трябваха почти три месеца да разкрие случай с изтичане на документи в Аханаштан. Виновни се оказаха трима търговски аташета и ако единият от тях не бе прекалявал с одеколона — защото Шкафът на Парнези залъгва очите, но не и носа, — Зигруд едва ли щеше да го хване. Но все пак го хвана и ситуацията загрубя… Макар че онзи тип доста бързо разкри имената на съучастниците си.
— Притесних се, че чудото може да е станало популярно след Аханаштан — казва Шара. — Случи ли се нещо такова… би било катастрофа. Но щом не е Парнези… Сигурен ли си, че е изчезнал?
— Мога да намирам хора — казва Зигруд с неумолима, безразлична самоувереност. — Онзи не го намерих.
— Да е вадил парче сребрист плат? Казват, че Скалпът на Юков имал подобен ефект… Но пък никой не е виждал парче от него вече четирийсет години. Според описанията прилича на сребрист плат.
— Догадките ти заобикалят по-големия проблем — казва Зигруд. — Дори да беше невидим, онзи тип пак щеше да падне няколко етажа и да се пребие.
— О. Прав си.
— Нищо не видях. Обиколих улиците наоколо. Няколко пъти. Задавах въпроси. Нищо не открих. Но…
— Но какво?
— Имаше един миг… за миг изпитах усещането, че не се намирам там, където съм.
— Това пък какво означава?
— Не знам — признава Зигруд. — Беше все едно съм на някакво място… на по-старо място. Видях сгради, които всъщност не бяха там.
— Какви сгради?
Зигруд свива рамене.
— Няма думи за онова, което видях.
Шара побутва очилата на носа си. Разказът на Зигруд не вещае нищо добро.
— Някакъв напредък? — пита Зигруд и кимва към няколкото лампи на бюрото и купищата хартия. — Виждам, че си изпила колко… три кани чай. Значи новините или са много добри, или много лоши.
— И двете, точно като при теб. Съобщението е за личен сейф, депозитна кутия в банка. Въпросът е как да се доберем до съдържанието.
— Няма да ме пратиш да обирам банка, нали?
— Морето да не дава, не! — възкликва Шара. — Представям си заглавията… — „И труповете…“ — добавя наум.
— Няма ли конци, които да дръпнеш?
— Конци?
— Нали си дипломат — казва Зигруд. — Градските старейшини са повече или по-малко марионетки, нали? Не можеш ли да използваш тях?
— В много малка степен. Бих могла да ги принудя, може би, освен ако кутията не е под наблюдение. А по всичко личи, че Пангуи е бил наблюдаван много сериозно. Занимавал се е с неща, които… за които не съм и подозирала. Явно не ми е казал цялата истина. — Вдига поглед към Зигруд. — Дори не съм сигурна, че е редно да го споделям с теб. Но ако искаш, ще ти кажа.
Зигруд свива рамене.
— Откровено казано, не ме интересува много.
Шара не си прави труд да крие облекчението си. Едно от най-ценните качества на нейния „секретар“ е липсата му на интерес към светлосенките. Зигруд е чук в свят от пирони, знае го и друго не му трябва.