— Добре — казва Шара. — Предпочитам да не се знае, че проявяваме необичаен интерес към изследванията на Пангуи. Да разберат, че ние не знаем какво е знаел Пангуи, би било… Ами… Лоша идея. Трябва да подходим деликатно към проблема. Само дето още не знам как.
— И какво ще правим сега?
Шара не знае какво да отговори, но после бавно осъзнава, че през цялата нощ е обмисляла стратегия, просто не си е давала сметка, че го прави.
Сърцето ѝ се свива при мисълта за правилното решение, но едновременно с това е сигурна, че ще сработи и че би била пълна глупачка, ако не се възползва.
— Е — казва тя. — Имаме нещо. Кой от нашите в министерството разбира от финанси?
— Финанси?
— Да. И по-конкретно от банки.
Зигруд свива рамене.
— Май чух, че Йонджи още е там.
Шара си записва името.
— Ще свърши работа. Трябва да се свържа с него и да проверя дали… макар да мисля, че съм права. Но предпочитам и той да потвърди как точно стоят нещата от финансова гледна точка.
— Значи все така сме сами? Само ние двамата срещу цял Баликов?
Шара слага точка на кратката бележка.
— Хм. Не. Едва ли ще се справим без чужда помощ. Започни да се оглеждаш. Вероятно ще трябва да наемем неколцина. Не бива да знаят, че това има нещо общо с министерството. Но ти знаеш как да се оправяш с наемници.
— Колко сме склонни да им платим?
Шара му казва.
— Ето затова ти се струва, че умея да се оправям с наемници — казва той.
— Браво. Още нещо. Имаш ли някакво официално облекло, като за прием?
Зигруд махва лениво към опръсканите си с кал ботуши и потъмнялата от смог риза.
— Защо — пита, — тези не стават ли?
Вече се зазорява, а Шара чака съня и си спомня…
Беше към средата на връзката им, макар че тогава нито тя, нито Воханес го знаеха. Заварила го бе да седи под едно дърво и да гледа как гребният отбор тренира в река Камарда край академията. Момичетата от женския отбор тъкмо бяха спуснали лодката си на вода и се качваха в нея. Шара седна в скута на Воханес, както правеше често, и усети нещо твърдо да се притиска в долната част на гърба ѝ.
— Да се тревожа ли? — попита тя.
— За какво?
— А ти как мислиш?
— Когато съм навън, изобщо не мисля, скъпа, или поне се опитвам. Мисленето обикновено скапва нещата.
— Да се тревожа ли — каза тя, — че някой ден ще удостоиш с вниманието си друго момиче?
Воханес се разсмя, видимо изненадан.
— Не знаех, че си толкова ревнива, малка ми сърдитке!
— Човек ревнува само ако са му дали повод. — Пресегна се и стисна твърдото нещо. — А това определено ми прилича на повод.
— Не подозирах, че толкова държиш на формалностите.
— Формалности? За теб това е формалност?
— Ами да. Какво друго да е? Какво, смяташ, че ти си моя и аз съм твой, така ли? Сигурна ли си, че искаш да бъдеш моето момиче завинаги и да принадлежиш само на мен?
Шара замълча. Отклони поглед.
— Какво? — каза Воханес.
— Нищо.
— Какво? — повтори той малко смутено. — Какво толкова казах?
— Нищо!
— Очевидно не е нищо. Даже въздухът стана по-студен.
— Би трябвало да е нищо. Проблемът е… проблемът е мой. Сейпурски.
— О, изплюй камъчето, Шара. За мен е важно да знам.
— За теб това не значи нищо, нали? Да наречеш някого свой. Да кажеш, че ти принадлежи. Че съм твоето момиче. Но тук ние не казваме такива неща. Може би няма да го разбереш… но пък твоят народ никога не е бил поробен. И звучи много различно, когато излиза от твоята уста, Во.
Воханес рязко си пое дъх.
— О, богове, Шара, знаеш, че нямах предвид да…
— Знам. Знам, че за теб това са съвсем невинни думи. Но да си нечий, да направиш някого свой… тук тези неща имат различно значение. Ние не ги изричаме. Хората още помнят какво е било преди.
— За разлика от нас — каза Воханес с внезапна горчивина. — Ние не знаем какво е било. Изгубили сме това знание. Било ни е отнето. От тъпия ти прадядо, между другото.
— Мразя, когато говориш за то…
— О, знам, че мразиш. Но вие поне си имате своята памет, пък била тя и неприятна. Тук ви е позволено да четете за моята история. По дяволите, в библиотеката на академията има повече информация за нас, отколкото имаме самите ние! Но ако се опитам да занеса някоя книга у дома, ще ме глобят, ще ме хвърлят в затвора или нещо още по-лошо, и ще го направи твоят народ.
Останала без думи, Шара мълчеше. И двамата се обърнаха към реката. Млад лебед заби тъмната си човка сред тръстиките. Дългата му бяла шия се вдигна рязко, малка бяла жаба се гърчеше в човката му.
— Мразя това — каза Воханес.