— Изглеждате ми зает — казва някой. Жена на средна възраст, видимо богата и с позиции, сяда до него пред камината. — Нещо за пиене? — Предлага му чаша вино.
Зигруд свива рамене, взема чашата и изпива виното на един дъх. Златната гривна на лявата му китка иззвънтява, ударила се в копчетата на ръкава. Жената го наблюдава с нескрито любопитство.
— Интересен гост сте вие, забележителен — казва тя. — Не мисля, че Вотров е имал друг такъв гост под покрива си досега.
Зигруд дръпва силно от лулата си и забива поглед в огъня.
— Е, чудя се какво ви води тук? — пита жената.
Той дръпва отново от ароматния дим. Замисля се над въпроса.
— Неприятностите — отговаря накрая.
Някой си е направил груба шега — част от множеството избухва в смях, а някои с по-деликатна натура се извръщат обидени.
Звън на стъкло, приглушен смях. Врява избухва нейде далеч, в някоя от кухините на тази странна, усукана къща. „Колко кух и грозен звучи нестройният шум на един прием, когато е минал през филтъра на метри каменна зидария“ — мисли си Шара.
Спиралното стълбище сякаш няма край. Шара се пита дали той я чака на върха. Ако е там, по-добре тя да се катурне назад и да се изтърколи обратно по стълбите, отколкото да говори с него.
Овладява се малко преди да стигне до помещение, което явно е библиотеката, помещение толкова голямо, че би трябвало да е разделено на няколко стаи. На едната стена има огромен семеен портрет. Връзката им е продължила две години, без Воханес и веднъж да спомене за родителите си — което сега ѝ се струва странно, — а те изглеждат точно така, както си ги е представяла Шара, горди, царствени, сурови. Татко Вотров е облечен в нещо като униформа с множество медали и лентички; мама Вотров е с кадифена бална рокля в розово. „От онези хора, които вместо да отглеждат децата си, постоянно ги подлагат на анализ“ — мисли си тя. Ала голямата изненада е друга — до единайсетинагодишния Воханес стои друго момче, малко по-голямо, с по-тъмни очи и по-светла кожа. Двамата си приличат толкова много, че трябва да са братя, а Воханес никога не е споменавал, че има брат.
Вятърът се усилва, пламъчетата на свещите потрепват. Шара близва пръсти и ги вдига да усети посоката на течението. Повеят идва от един прозорец наблизо. Тя тръгва натам.
Светлините на Баликов се разливат под нея като море от синьо-бели звезди. Тази нощ луната е слаба, ала Шара различава чудати, чужди на пейзажа форми сред релефа на покривите полусрутен храм, опоскан скелет на господарско имение, лудешки завой на ронещо се стълбище.
Поглежда надолу. Трима стражи с тенекиени шлемове патрулират стените на къща Вотров с арбалети в ръце. Интересно — не е видяла никакви стражи при пристигането си пред централния вход.
Изщракване на отваряща се врата. Шара се обръща точно когато двете крила се отварят и през пролуката се показва върхът на бяло бастунче.
„Това е последният ти шанс да избягаш!“ — казва някакво гласче в главата ѝ. Склонна е да го чуе и това я изпълва със срам.
Той влиза с накуцване. Бялото му сако изглежда златно като пчелен мед под светлината на лампите. Воханес гледа в нейната посока, но без да среща очите ѝ. Отива при една количка с напитки и си сипва нещо. После тръгва бавно към нея.
— Тази стая — казва той — е твърде голяма. Не мислиш ли?
— Зависи за какво се използва. — Не е сигурна какво да прави с ръцете си, с тялото си. Срещала се е с толкова много знаменитости, с толкова благородници, а сега изведнъж се чувства като неопитна ученичка! — Извинявай, че те откъсвам от приема.
— О, това ли? Гледал съм го и преди. Знам как свършва. — Усмихва се широко. Усмивката му е все така ослепителна. — Приемите не ме изпълват с трепетно очакване. Харесва ли ти гледката?
— Да, доста е… великолепна.
— Може и така да се нарече. — Застава до нея пред прозореца. — Баща ми постоянно говореше за гледката от къщата. Каква е била тоест. Сочи и казва: „Ето, на онзи ъгъл, там беше Нокътят на Киври! А там, отвъд парка, там беше Кладенецът на Аханас, хората се редяха и опашката стигаше чак до нашия тротоар, през улицата!“ Бях впечатлен, пленен, докато не си дадох сметка, че скъпият ми татко още не е бил роден тогава и няма начин да е виждал тези неща с очите си. Всичко това е било много преди неговото време. Не го е виждал. Просто е преразказвал чужди спомени. А сега вече не ме интересува какво е имал предвид, нито какви са били онези стари неща.
Шара кимва вдървено.
Воханес я стрелва с кос поглед.
— Хайде, давай.
— Какво?
— Давай, кажи ми. Знам, че те напъва отвътре.