— Ами… — Шара се изкашля. — Ако наистина питаш… Нокътят на Киври е бил висок метален монумент с малка врата отпред; посетителите влизали и намирали вътре да ги чака нещо, нещо, което променяло живота им. Понякога го променяло за добро, например лекарство, което да отнесат вкъщи за болен роднина, друг път променяло живота им към по-лошо — кесия с монети и адреса на проститутка, която по-късно да ги разори.
— Интересно.
— Вероятно е било плод на странното чувство за хумор на Божеството Юков. Един вид шега с дългосрочни последици.
— Ясно. А кладенецът?
— О, целебна вода. Божеството Аханас е имало целебни води из целия Континент.
Той клати глава и се усмихва.
— Същата непоносима умница си.
Тя го стрелва с напрегната, горчива усмивка.
— А ти си същият самонадеян, доволен от невежеството си игнорант.
— Невежество ли е, ако не искаш да знаеш?
— Да. Всъщност точно това е невежеството.
Той я претегля с поглед.
— Между другото, изобщо не изглеждаш както очаквах.
Обидата оставя Шара без думи.
— Мислех, че ще си с тежки ботуши и военно сиво, Шара — казва той. — Като губернатор Малагеш, но по-креслива.
— Толкова ужасна ли съм била?
— Ти беше една много умна малка фанатичка, истински балсам за душата — казва Во. — Или най-малкото фанатизирана малка патриотка, каквито са повечето деца в Сейпур. Ако знаех, че ще се появиш, бих очаквал да нахлуеш тук като триумфиращ герой, а не да се вмъкваш през задния вход като мишчица.
— О, я млъкни, Во.
Той се смее.
— Не е за вярване, че след толкова дълга пауза толкова бързо влязохме в старите си роли! Я кажи, трябва ли да те арестувам, задето нарушаваш СР? Ти току-що изрече няколко забранени имена…
— В Световните регулации има клауза — отговаря Шара, — която изрично постановява, че местопребиваването на посланика автоматично се счита за сейпурска територия. Между другото, глупавата ти реч отпреди малко е най-дългото нещо, което съм те чувала да казваш за семейството си.
— Сериозно?
— Докато бяхме в академията, изобщо не си споменавал за тях. — Шара кимва към портрета на стената. — Определено не си казвал, че имаш брат. Приличате си много.
Усмивката на Воханес застива.
— Имах брат — поправя я той. — Не много добър брат, сигурно затова не съм ти казвал за него. Той ме научи на тавос ва, така че… вероятно на него трябва да благодарим, че ни събра. — Шара се пита доколко ироничен е коментарът му, но не стига до категорично заключение. — Умря, преди аз да замина за академията. Не с родителите ми, не по време на Чумните години, а… преди това.
— Съжалявам.
— Така ли? Аз пък не съжалявах особено. Както казах, той не беше много добър брат.
— Получил си великолепна къща от семейството си. Но и за това не спомена нито веднъж.
— Защото по онова време тази къща още не съществуваше. — Тропва с бастунчето си по каменния под. — Още щом се върнах от академията, на секундата съборих старата къща и построих тази. Разните ми законни настойници — старите тролове ходеха след мен като пиленца след квачка, честно, — всички до един бяха ужасени, не преувеличавам. А онова дори не беше истинската къща Вотров! Или поне не вековната къща, за която всички говореха. Никой не знае къде е тя сега, тя, както и останалото от Баликов. Всички просто се преструвахме, че онова е старата къща, че нищо не се е случило, не е имало Примигване, нито Велика война, нищо. Е, вече съжалявам, че включих толкова много стълби. — Примижава и докосва болното място.
— По стълбите ли си паднал?
Той кимва мълчаливо. Личи си, че го боли.
— Съжалявам — казва Шара. — Болката силна ли е?
— Когато е влажно — да. Но бъди честна с мен. — Разперва ръце и обръща глава, така че светлината да очертае профила му. — Извън това, било ли е жестоко времето към мен? Още ли съм хубавецът, в който се влюби до уши от пръв поглед? Така е, признай.
Шара устоява на желанието си да го бутне през прозореца.
— Ти си пълен задник, Во. Това не се е променило.
— Ще го приема за „да“. Ролята ти на вежлива мишчица няма да ме заблуди, Шара. Ръбовете на момичето, което познавах, никога не могат да се огладят.
— Може би не си ме познавал толкова добре, колкото си смятал — казва Шара. — Питаш ли се дали родителите ти биха одобрили тази къща, нея и малкия ти прием?
Той се усмихва широко.
— Предполагам, че биха ги одобрили толкова, колкото биха одобрили факта, че разговарям с офицер от сейпурското разузнаване.
Някой долу се смее с цяло гърло. Долита звън на счупено стъкло и хорово „ох“ в израз на съчувствие.
„Ето че стигнахме и до това“ — мисли си Шара.