— Радвам се да видя, че не си изненадана — казва Воханес. — А и не личи да го криеш. Няма начин Ашара Комейд, първенец на випуска си във „Фадхури“, племенница на външния министър и правнучка на омразния кадж, да се издигне едва до поста на културен посланик.
Тя се усмихва невесело на ласкателството.
— И макар Ашара да е често срещано име — продължава той, — Комейд… не е. Трябвало е бързо да се отървеш от него. Оттам и „Тивани“.
— Може да съм се омъжила — казва Шара — и да съм взела името на съпруга си.
— Не си омъжена — махва с ръка Воханес. Излива остатъка от питието си през прозореца. — Познавам омъжените жени. Има сигнали, знаци, които ти не излъчваш. Не те ли е страх, че някой ще те познае?
— Кой? — казва Шара. — Освен теб и мен, на Континента няма нито един студент от „Фадхури“. Всички политически контакти на семейството ми са в Галадеш. Тук има само континентали и военни, а от тях нито един не ме познава лично.
— А ако някой тръгне на лов за Ашара Комейд?
— Ще открие документи, според които тя се е оттеглила от общественото внимание и преподава в малко училище в Тохмей, в южните предели на Сейпур. Училище, което беше затворено преди четири години.
— Умно. Така. Единствената възможна причина агент от твоето, предполагам, доста високо ниво да се появи в Баликов точно сега… Трябва да е заради Пангуи, нали? Но не се сещам защо си дошла при мен. Аз избягвах професора, като да беше чумав. Противното би повлякло след себе си твърде много политика.
— Реставраторите — казва Шара.
Воханес кимва бавно.
— А. Ясно… Ориентирала си се вече. Кой по-добре да ти разкаже за тях от човека, когото те мразят от дъното на душата си? — Воханес се замисля. — Нека обсъдим това другаде — казва той. — Някъде, където ехото е по-слабо.
Моротка, личният камериер на Вотров, потропва с крака да се стопли. Адски тъпо е, че стои тук, навън. Приемът е започнал преди колко… час? По-малко от час? Ала той е камериер и негово задължение е да държи вратата на всички гости, да вика колите им, да ги настанява. А немалко от тези глупци обичат просто да се отбият, да направят едно кръгче сред гостите, да бъдат видени и да си тръгнат след има-няма половин час. Господин Вотров е достатъчно умен и знае, че именно тези хора, за жалост, обикновено са по-важни от останалите и следователно им се полага най-доброто обслужване. Но толкова ли не могат да постоят малко повечко, та Моротка да гаврътне чаша сливово вино, да изпуши една лула и да си стопли краката край огъня? Не могат, естествено, затова той тропа с крака на студа и се чуди дали няма да му е по-добре като кухненски помощник. Няма нищо против морковите и картофите. Би могъл да преглътне понижението.
Откъм запад се чува дрънчене, сякаш консервена кутия се търкаля по улицата. Той проточва любопитно врат. Вижда един страж на западната стена на къщата… не трябва ли да са двама? Господин Вотров предпочита гостите му да не виждат грозните последствия от неговите доста радикални позиции, но след като приемът започне, охраната обикновено се връща към нормалния си режим.
Моротка изсумтява. „Онзи глупак сигурно не е чак толкова глупав — мисли си той — и при всяка възможност влиза на топло.“ Ала все пак примижава, напрегнал очи. Сякаш има нещо на стената. Нещо, което се движи много бавно към единствения страж.
Фарове светват в дъното на алеята. Двигател се събужда с прокашляне и автомобилът потегля към къщата.
— О, не — казва Моротка. Пристъпва напред и размахва ръце. — Не, не, не. Какви ги вършиш?
Колата се приближава. Завива пред къщата въпреки виковете на камериера:
— Идваш, като те повикам, ясно? Още не съм ти дал знак. Не ме интересува какво казва господарят ти, няма да идваш преди да съм ти дал знак с флагчето.
Колата спира пред него. С периферното си зрение Моротка съзира някакво движение върху стената на къщата — тъмен силует се надига над парапета и насочва нещо към стража. Чува се щракване, после стражът изведнъж застива и се килва назад, тенекиеният му шлем полита през парапета и издрънчава на паважа долу.
Дуло лъсва през прозореца на автомобила. Някой казва:
— Е, нас ни повикаха.
Чува се силно изщракване и колата пропада пред погледа на Моротка.
Зигруд се взира в огъня, потънал в спомени.
Кръвта във водата, алебардата в ръцете му. Чудовищният силует в морето, който се мята, стене, пръска кръв. Смятал е онези дни за адски, но по онова време още не е познавал ада.
Кожената ръкавица изскърцва, когато той свива ръка в юмрук.
— Добре ли сте? — пита жената и го гледа изпитателно. — Още една чаша вино? — И дава знак на един сервитьор.