Жена пищи. Чейчек ѝ крясва да млъкне.
Всичко приключва бързо и лесно. Нищо чудно, като се има предвид какви са гостите — културни, мекушави. Градският губернатор също е тук, както се очаква, макар че те имат изрични заповеди да не я докосват. „Но защо? Защо? — пита се той. — Защо да прощаваме на човека, одобрил толкова много несправедливи присъди?“
Когато заложниците се укротяват, водачът на групата (Чейчек не знае името му, нито неговото, нито на останалите; нямат нужда от имена, защото всички са едно) тръгва бавно между гостите, хваща ги за косите да вдигне главите им и да види лицата.
След минутка казва:
— Не е тук.
— Сигурен ли си? — пита Чейчек.
— Знам кого търся. — Обхожда с поглед заложниците, спира се на една възрастна жена и свежда арбалета към главата ѝ, докато върхът на стрелата не трепва на сантиметри от лявото ѝ око.
— Къде?
Тя започва да плаче.
— Къде?
— Не знам какво ме питате!
— Някой специален липсва, не мислиш ли? — пита той сардонично. — И къде ли е тази персона?
Засрамена, старата жена посочва към стълбите.
— Не ме лъжеш, нали? — казва той.
— Не! — надава писък жената. — Вотров и жената се качиха горе!
— Жената? — Той прави пауза. — Значи не е сам? Сигурна ли си?
— Да. А и… — Оглежда се.
— Какво? Какво?
— Онзи с червеното палто… Не го виждам.
— Кой? — Жената не отговаря, той я стисва за косата и разтърсва главата ѝ. — За кого говориш?
Възрастната жена започва да хлипа, стресът ѝ пречи да отговори.
Водачът им я пуска. Посочва трима от тях и казва:
— Останете тук. Наблюдавайте ги. Убийте всеки, който помръдне. — После посочва Чейчек и другите четирима. — Вие идвате с мен горе.
Качват се мълчаливо по стълбите, като вълци в планинска гора. Чейчек трепти от радост, вълнение, гняв. Такова праведно дело, да стовари ужас и болка изневиделица върху главите на предатели, грешници и мръсни игноранти. Очаквал е да ги завари в разгара на някакъв порнографски ритуал може би, кръвта им замърсена с чуждоземски алкохол, въздухът вонящ на тамян, докато те се посрамват съзнателно. Чувал е например за места близо до Кивос, където — със съгласието на Сейпур, разбира се — жените ходели по улиците с толкова къси поли, че им се виждало… виждало им се…
Изчервява се само при мисълта за това.
„Да си представяш такива неща е грешно. Те трябва да бъдат изрязани дълбоко от ума и духа.“
Когато стигат до втория етаж, водачът им вдига ръка. Те спират. Той завърта скритото си под маска лице, взира се през малките дупки за очите. После им дава сигнал със знаци — Чейчек и още двама хукват да огледат етажа, а водачът и останалите продължават нагоре по стълбите.
Чейчек тича по коридорите, надниква в стаите, но не намира нищо. Къщата е необичайно празна, предвид размерите си. „Поредното доказателство за наглостта на Вотров — мисли Чейчек. — Дори камъните на родината пилее с лека ръка!“
Стига до един ъгъл и почуква два пъти по стената. Заслушва се, чува друго двойно почукване, после още едно, по-отдалече. Кимва, доволен, че другарите му са наблизо, и продължава с огледа.
Поглежда през прозорците. Нищо. Поглежда в стаите. Нищо, само празни легла. „Може би Вотров държи любовниците си тук, по една във всяка стая“ — мисли си Чейчек, чувства се скандализиран и омърсен.
„Съсредоточи се. Провери отново.“ Почуква повторно. Чува друго почукване от друго място в къщата, после…
Нищо.
Изчаква. Ослушва се. Почуква отново. Както и преди, му отговаря само едно почукване.
„Сигурно е много далеч и не ме чува.“ Но инструкциите им са ясни, затова той тръгва назад по коридорите към стълбището.
При стълбите почуква отново на стената и се ослушва.
Този път мълчанието е пълно, никой не му отговаря.
Той потиска нарастващата паника в гърдите си и почуква отново.
Нищо. Оглежда се, чуди се какво става — и тогава вижда:
Някой седи в тъмното фоайе на втория етаж, излегнат в бяло кресло с дебела тапицерия.
Чейчек вдига арбалета. Човекът не помръдва. Явно не го е видял. Чейчек се отдръпва към стената и тръгва покрай нея в сенките, като държи арбалета си насочен към човека в креслото…
Ала когато наближава, вижда, че човекът е облечен в сиво, а в скута му има сива маска.
Чейчек сваля арбалета.
Човекът е един от неговите другари. Само дето маската му е свалена, а на тях им е заповядано никога да не си свалят маските.
Чейчек прави две крачки напред и спира. Напряко на шията на другаря му има червена ивица, а очите му се взират празни в тавана, мъртви.
На Чейчек му прилошава. Озърта се за помощ, иска му се да почука на стената, да повика другите, но в коридорите на етажа има някой или нещо и той не иска да издаде местоположението си.