„Не е възможно. Нали уж всички трябваше да са мекушави богаташчета, артисти…“
После застива.
Откъм северния коридор долита звук. Сякаш някой се задушава?
Чейчек вдига арбалета. Пулсът трещи в ушите му. Промъква се напред, минава зад ъгъла и вижда…
Един от другарите му стои на прага на една стая, полускрит. Другарят му потрепва леко, раменете му се тресат, но ръцете му са прилепени към тялото, а върху маската му има нещо, нещо голямо, белезникаво и неравно, което се подава от стаята, извън полезрението на Чейчек.
Чейчек прави още крачка напред и вижда, че нещото върху лицето на другаря му са две неща — две исполински ръце стискат отстрани главата му, а палците им са забити дълбоко в очите, чак до второто кокалче.
Другарят му се дави, хърка. Кръв блика около палците, пръска по китките, по стените, по пода.
Сега вече Чейчек вижда.
В сянката на прага стои великан и убива другаря му с голи ръце.
Гигантът вдига поглед, светъл огън гори в единственото му око.
Чейчек надава писък и стреля слепешката. Гигантът се дръпва, пуска другаря му и полита назад. Пада по гръб в коридора и не помръдва повече.
Чейчек хуква разплакан към другаря си и дръпва маската му. Когато вижда какво се крие отдолу, хлиповете му се превръщат във вой.
Прегръща мъртвия си другар. „Виж какво застига добрите синове на моята родина — иска му се да каже. — Виж какво се случва с праведните в тези омърсени времена.“ Но няма необходимия контрол над гласа си, за да изрече думите.
— Поне го убих — прошепва през сълзи той на мъртвия си другар. — Нека това е достатъчно. Моля се да е достатъчно. Поне убих човека, който ти стори то…
Чува се раздразнено пръхтене. Стреснат, Чейчек млъква и се оглежда.
С удивителна решителност гигантът се надига бавно и свежда поглед към ръцете си.
Отваря лявата. Там, грейнала под светлината на газовите лампи, е стрелата от арбалета на Чейчек — очевидно уловена във въздуха, преди да е достигнала целта си.
Гигантът оглежда развеселено стрелата, така както възрастен би гледал чудата детска играчка. После вдига поглед към Чейчек и единственото му око е пълно със студено сиво-синьо спокойствие, като сърцето на айсберг.
Чейчек се опитва да презареди арбалета, но ръцете не го слушат. Светкавично движение… Чейчек усеща пръсти около гърлото си, кръвта пулсира болезнено по вътрешната дъга на очните му ябълки, подът пропада под краката му и последното нещо, което вижда, е прозорец, който лети срещу него, чупи се около него, студената нощ го прегръща за кратко и само миг след това го прегръща улицата долу.
Когато двамата мъже нахлуват в стаята, Шара е готова — седи неподвижно на леглото с вдигнати ръце. Воханес обаче е останал глух за съвета ѝ и вместо да кротува, скача на крака, протегнал бастунчето си напред като рапира, и реди ругатни в скоропоговорка.
— Горе ръцете! — вика един от нападателите.
— Очевидно съм направила точно това — казва Шара.
— На пода! — крещи другият. Облечени са, забелязва Шара, в сиви роби, пристегнати на врата и при ставите. Облеклото им прилича на някаква церемониална одежда, имат и странни плоски сиви маски на лицата.
— Всички ще седнем — казва Шара.
Воханес не е толкова спокоен:
— По-скоро ще сера в устите на всичките ви предци, отколкото да чуя и една ваша дума!
— Во — спокойно казва Шара.
— Долу! На пода! — крещи вторият мъж. — Веднага! Лягай!
— Дръж го! — казва първият.
— Слушайте — казва Шара.
— Майната ви! — крещи Воханес и мушва с бастуна си един от нападателите.
Мъжът изохква.
— Престани!
— На пода, проклет да си! — крещи другият.
Но Воханес вече замахва повторно. Един от маскираните улавя бастуна му, следва кратко боричкане, Воханес пуска бастуна и двамата залитат.
Арбалетът на маскирания изщраква и Шара се накланя леко наляво миг преди стрелата да разцепи въздуха на сантиметри от шията ѝ и да се забие дълбоко в таблата на леглото.
Стреснати, тримата мъже местят погледи между Шара и трептящата зад нея стрела.
Шара се изкашля.
— Чуйте — казва на двамата нападатели. — Чуйте ме. Направили сте ужасна грешка.
— Млъкни и лягай на пода! — крещи единият.
— Трябва да оставите оръжията си — казва Шара с глас, леещ се като прясно издоено мляко. — И да се предадете мирно и кротко.
— Мръсно лукче — ръмжи един от тях. — Млъкни и лягай.
— Какви ги… — започва Воханес, опитвайки се да стане.