— Спри, Во — казва тя.
— Защо?
— Нищо не ни заплашва.
— Млъкни! — крясва един от нападателите.
— Та те едва не те простреляха в лицето! — казва Воханес.
— Добре де, има известна опасност — признава тя. — Но трябва да… Трябва просто да почакаме.
Двамата нападатели, забелязва Шара, изглеждат все по-несигурни, така че когато Воханес пита: „Какво да чакаме?“, те сякаш изпитват известно облекчение, задето е попитал.
— Зигруд.
— Какво? За какво говориш?
— Трябва просто да почакаме — казва Шара, — докато той свърши онова, което върши най-добре. — Обръща се към нападателите. — А сега ще помогна на приятеля си да се изправи. Не съм въоръжена. Моля, не ме наранявайте. — Навежда се и помага на Воханес да седне на леглото.
— Кой е… Зигруд? — пита той.
Някъде отблизо долита писък на ужас и звън на счупено стъкло. После тишина.
— Това е Зигруд — казва Шара.
Двамата маскирани се споглеждат. Шара не може да види лицата им, но се досеща за тревогата им.
— Трябва да оставите оръжията си — казва им тя. — И да изчакате тук с нас. Ако го направите, може и да оцелеете. Бъдете разумни.
Един от маскираните, явно водачът, казва:
— Играе си с нас. Мръсното лукче се опитва да ни бръкне в мозъците. Не я слушай. Сигурно икономът вдига шум. Иди да провериш. Ако видиш някого, убий го с чиста съвест. — Вторият маскиран, видимо изнервен, кимва и тръгва към вратата. Водачът го хваща за рамото и казва: — Върти ни номера, това е. Ще бъдем възнаградени. — Потупва го насърчително по рамото и му кимва да продължи.
— Току-що го изпрати на сигурна смърт — казва Шара.
— Млъкни — сопва се водачът. Диша тежко.
— Останалите ти хора или са мъртви, или умират. Трябва да се предадеш.
— Вие все това повтаряте, нали? Предай се, предай се, все това. Повече няма да се предаваме. Вече няма какво да ви дадем.
— Аз нищо не ти искам — казва Шара.
— Искаш от мен да си оставя оръжието, да се откажа от свободата си, а това е много, това е всичко.
— Не сме във война. Живеем в мир.
— Във вашия мир. Мир за нищожества като него — казва с отвращение той и маха към Воханес.
— Хей… — настръхва Воханес.
— Вие прегръщате грешници, страхливци, богохулници — продължава водачът. — Хора, които са обърнали гръб на историята си, на всичко, което представляваме като народ. Ето така водите войната си с нас.
— Ние — казва бавно и натъртено Шара — не сме във война.
Водачът се навежда напред и прошепва:
— Аз съм във война с всяко лукче, което стъпи в Свещения град.
Шара мълчи. Водачът изправя гръб и се заслушва. Няма какво да се чуе.
— Приятелят ти е мъртъв — казва Шара.
— Млъкни — казва водачът. Посяга над рамото си и вади меч с късо и тънко острие. — Ставайте. Лично ще ви изведа оттук.
Шара помага на Воханес да излезе от стаята за гости. Двамата тръгват по коридора, следвани от водача на нападателите.
След няколко крачки Шара спира.
— Не спирай — излайва водачът.
— Ти сляп ли си? — пита Шара.
Той минава пред тях и вижда, че нещо лежи в коридора.
— Не — прошепва мъжът и тръгва към нещото.
Тяло с маска на лицето лежи свито в голяма локва кръв. Трудно е да се прецени, защото сивите му дрехи са напоени и потъмнели, но изглежда гърлото му е било прерязано. Водачът коленичи и бръква нежно под маската да докосне челото на мъжа. Прошепва нещо. След миг се изправя, ръката му с меча трепери.
— Тръгвайте — казва дрезгаво и Шара се досеща, че мъжът плаче.
Тръгват. Отначало къщата им се струва ужасяващо тиха. Но още преди да са стигнали до стълбите, чуват шум от борба — цепещо се дърво, счупена посуда, хриплив вик, после виждат отворената врата на голямо помещение вляво. Сенки танцуват на прага му.
— Балната зала — прошепва Воханес.
Водачът тръгва бързо натам, стиснал меча пред себе си; поспира колкото да събере кураж и се втурва в залата.
Шара, все така подпирайки Воханес, тръгва след него и надниква през прага, макар да знае какво ще види.
Балната зала е богато украсена или поне е била. Един маскиран е коленичил на пода, стиска китката си и пищи — ръката му е отрязана, кръвта блика по дървения под. Друг маскиран седи в един ъгъл, съвсем мъртъв, от шията му стърчи дръжката на нож. В средата на стаята голямата маса е прекатурена и зад тази импровизирана барикада стои Зигруд, целият в пот и кръв, стиснал с левия си лакът през шията друг маскиран мъж, който се мята френетично. С дясната си ръка Зигруд държи останките на полилея, явно изтръгнат от тавана на балната зала, и с негова помощ държи на разстояние друг нападател, който му налита с меч. Трудно е да се каже при толкова лъскави кристали, разсичащи въздуха, но маскираният, изглежда, губи дуела и отстъпва след всяка размяна на удари, между които Зигруд забива десния си юмрук — същия, с който държи полилея — в лицето на нещастника в хватката на левия си лакът.