Сипва си още чай, но премълчава, че се налива с кофеин по този начин само когато работата ѝ върви много, много зле.
Капитан Несрев — който е доста привлекателен и поне с десет години по-млад от Малагеш — най-сетне пристига, към пет и половина сутринта. Отначало не е склонен да се примири с каквото и да било, поведение, характерно за хората, събудени по никое време, но Шара има опит в битката със значки и документи и след като няколко пъти вмъква в разговора фразата „международен инцидент“, Несрев неохотно се съгласява на „един час, броено от този момент“.
— Това ще ми бъде достатъчно — казва Шара, макар че няма никакво намерение да се съобразява с отпуснатия ѝ срок. — Какво стана с Вотров?
— След като дал свидетелски показания, малката му приятелка го откарала вкъщи — казва Несрев. — Този човек можеш да го водиш за оная му работа, стига да ти е добър захватът.
Капитанът, изглежда, очаква да се засмеят на шегата му, но Шара не си прави труда дори да се престори на развеселена.
Арестантът, оказва се, е младеж с жълто около устата — по преценка на Шара едва ли е на повече от осемнайсет. Седи зад голяма дървена маса в килията, гледа я злобно и потрива китката си.
— О, това си ти — казва младежът. — Какво искаш?
— Най-вече да ти бъде оказана медицинска помощ — отговаря тя и задържа вратата на лекаря, който изглежда на ръба на силите си.
Лекарят се заема да прегледа момчето и с течение на прегледа веждите му се катерят все по-високо.
— Това дете през затворен прозорец ли е паднало?
— Не, удряли са го многократно с полилей.
Лекарят сумти и клати глава, сякаш казва: „Хората измислят такива глупави начини да се нараняват.“
— Повечето наранявания изглеждат повърхностни. Но китката му е изкълчена лошо.
След като приключва с прегледа, лекарят се покланя и излиза. Шара сяда срещу момчето и оставя чантата си на пода. В килията е доста студено, стените са от дебела каменна зидария, а проектантите на сградата явно не са сметнали за необходимо да включват помещението към отоплителната инсталация.
— Как се чувстваш? — казва Шара.
Момчето мълчи и се муси.
— Или пък да карам направо — казва Шара — и да те попитам защо ме нападна.
Той я стрелва с поглед за миг, после извръща очи.
— Това ли беше задачата ви? Защото ако е така, колегите ти имаха предостатъчно възможности да го направят.
Той примигва.
— Как се казваш?
— Ние нямаме имена — казва момчето.
— Нямате?
— Да.
— И защо?
— Защото ние сме смълчаните — казва момчето.
— Какво означава това?
— Ние нямаме минало. Нямаме история. Нямаме родина. — Думите му звучат като многократно репетирани реплики. — Тези неща са ти отказани. Ние нямаме нужда от тях. И без тях знаем кои сме.
— И кои сте?
— Ние сме оживялото минало. Онова, което не може да се забрави или пренебрегне. Впечатан спомен.
— Реставраторите тоест — казва Шара.
Момчето мълчи.
— Права ли съм?
Той поглежда настрана.
— Оръжията ви, дрехите, колата — казва Шара. — Все скъпи неща, много скъпи. Когато се харчат толкова пари, хората забелязват. Вече проверяваме. Кого ще открием? Уиклов? Ернст Уиклов? — Никаква реакция. — Той е богат поддръжник на Реставраторите, нали? Ако съм разбрала правилно, политическите му изявления не са лишени от намеци за въоръжена борба. Него ли ще намерим в дъното на всичко това, дете?
Момчето е забило поглед в плота на масата.
— Не ми приличаш на обръгнал и агресивен престъпник — казва Шара. — Тогава защо се държиш като такъв? Нямаш ли дом, където да се прибереш? Всичко това е само политика, неприятна политика. Мога да сложа край на това. Мога да те измъкна.
— Няма да говоря — казва момчето. — Не мога да говоря. Аз съм смълчан, от теб и твоите хора.
— Боя се, че грешиш за това.
— Не греша, жено — казва момчето. Поглежда я за миг в очите, после, докато навежда глава, погледът му се спира върху шията и деколтето ѝ.
„Аха. Значи е от старомодните.“
— Надявам се, че не нарушавам някакви правила — казва Шара. — Ще бъдеш ли наказан, задето си останал сам в стая с неомъжена жена?
— Ти не си жена — казва момчето. — За да си жена, първо трябва да си човек. Лукчетата не влизат в тази категория.
Шара се усмихва любезно.
— Ако е така, защо си толкова нервен?
Момчето не отговаря.
Шара не се смята за особено привлекателна, но винаги е готова да използва всичко налично.
— Тук е доста топло, не мислиш ли? — казва тя. — Когато ми е горещо, ръцете ми се потят. — Сваля бавно ръкавиците си, издърпва ги пръст по пръст, сгъва ги деликатно и ги оставя на масата. — Твоите ръце потят ли се? — Посяга към изкълчената му ръка.