Той се дръпва като от отровна змия.
— Не ме пипай, жено! И не се опитвай да ми въздействаш със своята… със своята тайна женственост!
Много ѝ коства да не избухне в смях. Никога не е чувала този термин да се изрича извън часовете по история и никога не го е чувала изречен толкова искрено.
— За човек, който отказва да говори, всъщност си доста приказлив. Но все пак трябва да призная, че говориш доста по-малко от своя приятел. — Изважда папка от чантата си и я разгръща.
— Кой? — пита с подозрение момчето.
— Другият, когото заловихме — казва Шара. — И той не пожела да си каже името. Макар да бе на прага на смъртта. Но се разприказва за други неща. — Това не е вярно, разбира се. Зигруд беше избил всички други нападатели, без онзи, който изчезнал, но Шара се усмихва широко на момчето и пита: — Как работи онзи трик с изчезването?
Момчето трепва.
— Знам, че така се придвижвате из града — казва Шара. — Коли. Хора. Отиват в някаква уличка или пряка, тръгват по нея и после… пуф. Изчезват. Това е доста… вълшебно.
По слепоочията на момчето лъщи пот.
— Той каза много, но повечето беше несвързано — продължава Шара. — Беше изгубил много кръв. Не мога да бъда сигурна кое е вярно и кое не е, но… склонна съм да мисля, че повечето от нещата, които каза твоят приятел, са истина. Една изключително интересна истина, между другото.
— Това… това не може да я вярно — казва момчето. — Никой от нас не би проговорил. Дори ако умира. И в Слондхайм да ни хвърлите, пак ще мълчим.
— Това мога да го уредя всъщност — казва Шара. — Била съм в този затвор. По-лошо е, отколкото си го представяш, уверявам те.
— Никога не бихме проговорили.
— Да, ако сте с ума си, ако имате контрол над съзнанието си… В противен случай е напълно нормално да се разприказва човек, напълно разбираемо. Какво друго ще ни каже твоят приятел? Ако ти ни кажеш сега и ни го кажеш честно, ще бъдем снизходителни към теб. Ще се погрижим да се прибереш в дома си. Ще си затворим очите за всичко това. Но ако не ни съдействаш…
— Не — казва момчето. — Не. Никога не бихме могли… Ние ще бъдем възнаградени.
— С какво?
Момчето си поема треперливо въздух и започва да напява.
— Какво е това? — пита Шара и се навежда да чуе по-добре.
Момчето напява:
— В планината, до камъка, ще бъдем възнаградени, светая светих. В планината, до камъка, ще бъдем възнаградени, светая светих.
— Възнаградени със затвор, смърт… — казва Шара. — Вече мнозина от вас загинаха. Видях го с очите си. Знам, че и ти си го видял. Те възнаградени ли бяха? Получиха ли желаното?
— В планината, до камъка, ще бъдем възнаградени, светая светих — напява с по-силен глас момчето. — В планината, до камъка, ще бъдем възнаградени, светая светих.
— Семействата им възнаградени ли са? Приятелите им? Или дори семейства и приятели нямате?
Но момчето продължава да напява, повтаря отново и отново все същия стих. Шара въздъхва, замисля се, после излиза от килията.
— Трябваш ми, войнико — казва Шара.
Зигруд отваря око. Седи изгърбен в ъгъла на килията си. Ръката му е превързана, поизчистили са го донякъде от кръвта. Не спи обаче — лулата му дими.
— Скоро ще те пуснат — казва тя. — Успях да го уредя въпреки… труповете. Заложниците свидетелстваха, че си се държал като герой.
Зигруд свива рамене — безразлично, с презрение.
— Добре. Така. Помолих те да се огледаш за подизпълнители, които да наемем. Успя ли да намериш някого?
Той кимва.
— Добре. Ще ни трябва малко помощ в груба сила. Като те пуснат, искам да прибереш онази чистачка от университета. Онази, дето е чистела кабинета на Пангуи и която ни следеше. Трябваше да го направим още тогава, но бяхме… заети с друго. Доведи я в посолството. Искам лично да я разпитам. Хората, които ще наемеш, да наблюдават апартамента ѝ, да следят за някакво движение. Искам това да бъде свършено до… — тя си поглежда часовника, — до шест тази вечер. И бъди дискретен. Приеми, че и двамата ви наблюдават, и теб, и чистачката. Разбрано?
Зигруд въздъхва. После прави гримаса, сякаш е претеглил вариантите си и е стигнал до извода, че няма нищо по-добро за правене довечера.
— До шест — казва той.
— Да.
— Оцелелият — пита Зигруд. — Говори ли?
— Не. И според мен няма да проговори.
— Тогава какво?
Шара побутва очилата си.
— Извоювах си още малко време, но не толкова, че да го пречупим с обичайните методи.