Шара се бори. Пресяга се навън, опитва се да го отблъсне. „Не! Не!“
В мрака се появява ярък огън.
Минават няколко секунди, докато Шара си дава сметка, че стои в затворническата килия.
В средата на килията гори ослепителен огън и отразената от каменните стени светлина придава на килията нещо примитивно, нещо родеещо се с виденията ѝ отпреди миг. Но после чува виковете на Малагеш: „Излез оттам! Шара! Защо стоиш? Излизай, мамка му!“ — и си дава сметка къде е.
Има и друг глас. Някой пищи, осъзнава тя.
После огънят в килията се изправя, поглежда към нея и се пресяга.
Шара вижда в пламъците лице, което се покрива с мехури, кожата се цепи.
Момчето гори, сякаш са го залели с керосин.
То отваря отново уста за писък. Пламъци нахлуват в устата му, в гърлото. Шара вижда как езикът му възвира.
Вратата зад нея се отваря с трясък. Малагеш я хваща и я издърпва в коридора.
Вратата на килията се затваря, ярка светлина прониква покрай ръбовете и през цепнатините. От другата страна се чуват писъци и тропане. Дотичват полицаи, но не знаят какво да правят.
— О — казва Малагеш. — О, морето ми е свидетел. Какво става, мамицата му?! Някой да донесе одеяла! Трябва да го изгасим! Хайде, размърдайте се!
Тропането по вратата отслабва. Въздухът се насища с миризма на вряща мазнина като в свещоливница. Докато полицаите сварят да се върнат с одеяла и лекар, над вратата вече се просмуква тъмен дим.
Събират кураж и отварят вратата. Вътрешната ѝ страна е черна, овъглена. Димът в килията е плътен като стена, като черна вода.
— Не — казва Малагеш. — Не. Закъсняхме. Късно е.
Тъмен сгърчен силует изплува от черното море. Шара прави крачка напред да погледне, но Малагеш я избутва.
Пълен хаос. Коридорите са пълни с хора, които крещят и се бутат в стремежа си да излязат. На Шара ѝ иде да попита: „За какво е цялата тази врява?“, но се чувства твърде потресена и глупава, за да изрече въпроса.
Вижда сейпурски войници, които си пробиват път през тълпата, за да стигнат до нея; усеща как Малагеш я избутва към тях; усеща как я изтръгват от мелето.
Усеща тези неща, но съзнанието ѝ не ги регистрира. „Сигурно това е да си в шок“ — мисли си тя с известно любопитство.
Набутват я в кола заедно с Малагеш и двама войници. Питри поглежда през рамо към тях от шофьорското място, уплашен е.
— Към посолството. Тръгвай! — казва му Малагеш.
Когато потеглят, една бронирана кола с емблемата на градския губернатор тръгва след тях.
— Нагоре гледайте — казва Малагеш на войниците. — Покривите. Пресечките също.
— За какво да гледат? — тихо пита Шара.
— Ти луда ли си? За още убийци! Колко станаха — два пъти за шест часа? Морето да ми е на помощ, дори не знам как го е направил… Сигурно е имал някакво устройство у себе си, шише със запалителна течност или нещо друго… Умът не ми го побира как полицаите са го пропуснали, освен ако някой от тях не му го е дал по време на ареста. Не бих се учудила, между другото.
„Тя си мисли, че момчето ме е нападнало“ — съобразява Шара.
„Но не стана така. Знам точно какво стана. Макар че само съм чела за това…“
— Аз бях с гръб — казва Шара. — Ти какво видя?
— Не, не беше с гръб — казва Малагеш. — Гледаше го право в очите. Мислех, че му бърникаш нещо в мозъка, внушаваш му нещо. Дойде при вратата, отвори капака на прозорчето, така че и аз да виждам. После каза нещо за светлина, обърна се и двамата просто… просто се гледахте.
— Колко дълго?
— Не знам, мамка му. А после той… избухна в пламъци. Не го видях да активира нищо, да натиска копче, да пали клечка кибрит, нищо. Не помръдна дори. Искам да знам какво е използвал. Може да ми влезе в работа.
— А… а чу ли някакъв глас в килията?
— Какво да съм чула?
— Глас? Докато сме се гледали?
Малагеш откъсва поглед от улицата и се обръща да погледне Шара.
— В шок си. Трябва да си починеш, да поспиш. Остави на мен. На мен това ми е работата. От това разбирам. Става ли?
„Той ми говори от сърцето на света.
Не… той беше сърцето на света.“
— Няма нужда да вдигаш хората си по тревога — тихо казва Шара.
— Шара, просто се облегни назад и…
— Не — прекъсва я тя. — Чуй ме. Това не беше планирана и координирана атака. И със сигурност не беше опит за покушение.
— Тогава какво беше?
Шара се пита дали да ѝ каже. По принцип не би споделила с външен човек, но… „Някои тайни не можеш да носиш сам“ — мисли си.
Надига се и казва на Питри: