Сейпур обаче, като колония, която допреди Войната се възползвала едва периферно от магическата защита на Божествата, имал по-голям опит в конвенционалната борба със заразите. Заразените били поставяни под карантина, същото се случвало и с войниците, които се прибирали у дома — решение, което предизвикало сериозни брожения в Сейпур по онова време. Като цяло, макар Чумните години да не били леки за никого, Сейпур дал под десет хиляди жертви на внезапния бум от епидемии.
По отношение на технологиите Сейпур също се оказал в печеливша позиция, отново заради специфичната си самостоятелност в тази област. В течение на осемстотин шейсет и седемте години Континентално владичество Сейпур бил принуден да захранва Континента с ресурси, при това основно със собствени средства и методи, без Божествено съдействие. (Защо изобщо Божествата са използвали Сейпур като източник на ресурси, вместо сами да си ги осигуряват с помощта на някое и друго чудо, е любима тема за дискусии сред сейпурските историци, тема, която често води до спорове и скандали.) След като в продължение на столетия Сейпур бил принуден да се развива технологично под външна заплаха, а после внезапно се оказал господар на собствените си богати ресурси, страната неизбежно влязла в период на невиждан технологичен напредък. Самата Валайча Тинадеши, която се смята за най-великата от великите инженери на онзи период, преди да изчезне във Воортяштан, казва, че в продължение на две десетилетия „можеше да хвърлиш камък от кой да е прозорец в Галадеш и той да удари най-малко четири гениални глави по пътя си надолу“. (Може би си струва да отбележим, че самият кадж е бил любител на науката и е провел немалко научни експерименти в дома си.)
За разлика от Сейпур, Континентът — разяждан от болести и глад — потънал в собствената си безпомощност. При липсата на единна управляваща сила градовете станали жертва на вътрешни конфликти. Разбойнически крале никнели като гъби след дъжд. Сейпурски войници разказват за зверствата, на които станали свидетели по време на изтеглянето си от Континента — канибализъм, изтезания, робство, масови изнасилвания. Същите хора, които доскоро били благословените светли умове на цялото човечество, буквално за една нощ се превърнали във варвари, в чудовища.
За новоизлъчения Сейпурски парламент решението сигурно е изглеждало лесно, макар и не особено приятно — Сейпур, доскоро подчинена нация, да се намеси и да въведе ред на Континента. Да стъпят отново там, този път под знамето на мирна мисия, и да съградят отново разрушеното.
Не съм сигурен обаче, че тогавашните наши управници са си давали ясна сметка за паметта на Континента, която, въпреки Примигването, въпреки Чумните години, въпреки разбойническите крале, до ден-днешен остава силна и пропита с горчивина.
Те помнят какви са били и знаят какво са изгубили.
Ленива утринна светлина се стича по покривите. Шара присвива очи в опит да различи къде точно започват и къде свършват стените на Баликов, ала вижда само ранното небе… или пък диамантените петънца на звезди над изгряващото слънце са само плод на въображението ѝ. „Това всъщност не е слънцето — мисли си тя. — Не виждам истинското небе, а само картинка на слънцето и небето, прожектирана от стените. Или поне аз така си мисля…“ Гълъбите на Баликов явно не виждат разликата — излизат от убежищата си по покривите на сградите, чистят си перцата и се спускат на рояци към улиците на града.
Шара не се страхува. Повтаря си го непрестанно със спокойния и уверен глас на лекар.
„Никога не съм гледала на знанието като на товар — мисли си тя, — ала това знание ме смазва с тежестта си…“
Но вътре в нея едно тихо гласче ѝ нашепва, че няма причина да е толкова изненадана. Прекарала е достатъчно време сред архивите с ограничен достъп в министерството и знае, че историята, която се преподава в сейпурските училища, е само един вариант на истината, при това вариант с много, много пропуски. „Но само защото си очаквала кошмара, който събитията потвърдиха — казва си тя, — не значи, че страхът и опасенията ще ти бъдат спестени.“
Все по-често и с все повече тревога се пита какво ли има в Склада. И все повече се тревожи, че и друг освен Ефрем е ходил там. Това би трябвало да е невъзможно, но след като самата тя се е изправила лице в лице с Божество, което би трябвало да е мъртво, си дава сметка, че няма право да изключва невъзможното от уравнението.