Взема вестника от бюрото си и за стотен път прочита репортажа за снощните събития, като обръща по-специално внимание на два абзаца:
Воханес Вотров изрази скръбта си за загиналите членове на домашната прислуга, както и съжалението си за станалото, но каза, че не е изненадан. „Предвид политическия тон, на който сме свидетели напоследък, не съм изненадан, че някои наши съграждани са видели в насилието единствения възможен отговор. Ежедневно им се внушава, че нашата визия за развитието на града (визията за Новия Баликов, б.ред.) е визия на унищожението и смъртта, че ние сме лъжци и измамници. Не се съмнявам, че онези хора са действали, водени от заблудата, че защитават някакви морални принципи, и струва ми се за това съжалявам най-много.“
Градски старейшина Ернст Уиклов, политически противник на Вотров и Новия Баликов, побърза да отхвърли тези обвинения. „Самата мисъл, че някой се опитва да трупа политически капитал от тази трагедия, е мерзка — каза той в интервю броени часове след нападението. — Сега трябва да скърбим и да се замислим, а не да се тупаме в гърдите.“ Не открихме господин Воханес за отговор.
На вратата се чука и след миг Малагеш подава глава през прага.
— Мислех днес да не пускам никого, но реших да направя едно изключение… твоето момче е тук.
— Моето какво?
Малагеш отваря вратата докрай да ѝ покаже Воханес, който стои в коридора и видимо се чувства смутен въпреки елегантния си сив костюм и бялото кожено палто.
— А — казва Шара. — Влизай.
Воханес влиза с накуцване.
— Радвам се да видя, че си добре… Два опита за покушение само за един ден! Знаех си, че си важна особа, Шара, но… — Потрива хълбока си. — Но не чак толкова важна.
Шара извърта очи към тавана.
— Виждам, че чарът ти не е изгубил силата си въпреки последните събития. Седни, Во. Имам лоши новини за теб.
Докато той се настанява на стола, Шара с известна изненада установява, че намира всичко това за удобно съвпадение, без съвестта да я гризе непоносимо — факт е, че Воханес ѝ трябва уплашен, за да направи онова, което тя иска от него.
— Лоши новини? — пита Во. — Извън всичките щети и… петна, които домът ми понесе?
— Ще те компенсираме за щетите — казва Шара. — Те в крайна сметка бяха нанесени от служител на министерството.
— Онзи тип работи за министерството? За теб? Но той е дрейлинг, нали? Мислех, че след като малкото им кралство се срина, всички те са станали диваци и пирати.
— Може и така да е — казва Шара, — но той ти спаси живота.
Воханес мълчи и вади цигара. После казва:
— Е, не мисля, че… Чакай, какво? Моя живот?
— Да — казва Шара. — Защото онези мъже не бяха дошли за мен. А за теб, Во.
Той я гледа втренчено. Цигарата чака забравена на сантиметър пред зяпналата му уста.
— Това е лошата новина, за която ти споменах преди малко — меко добавя Шара.
— И той?… Ме е спасил?…
Шара разказва накратко какво е научила от разпита на оцелелия нападател.
— Може да се каже все пак, че имаш късмет, задето седиш точно пред мен — добавя утешително. — Защото, изглежда, аз съм единственият човек на Континента, който може да ти помогне.
— За какво да ми помогне?
— Да останеш жив. Забеляза ли как бяха облечени онези мъже?
Огорчение изопва лицето му.
— Колкаштански роби…
— Да. Каквито не са се появявали на Континента от десетилетия. Последователи на Божеството Колкан. Не става въпрос за политика, Во. Според мен става въпрос за вяра. Тези хора са готови да умрат за убежденията си. И искат нещо от теб. И щом са готови да умрат, няма да се поколебаят да опитат отново.
— Да опитат отново… какво?
— Нападателят, когото разпитвах, не беше във… в състояние да даде много подробности, но спомена, че им трябвал твоят „метал“. Имаш ли представа какво означава това?
Воханес се взира с празен поглед в стената цяла минута, сякаш му е трудно да проумее какво го питат.
— Моят метал?
— Да. Струва ми се, че нямаше предвид ценен метал от сорта на злато, сребро или нещо такова. Но както ти сам спомена, прицелил си се в играта с ресурси… и затова те питам.
— Ами… вече ти казах, че най-големият ми проект е свързан със селитрата… но тя не е метал.
— Запозната съм с природата на металите — казва тя. — Все пак учихме в едно и също училище…
— Да, да… Единственото друго, за което се сещам… — Воханес се чеше по веждата, после я приглажда, — са стоманолеярните. Но това е съвсем ново.
— Стомана?
— Да. Никой друг на Континента не може да произвежда стомана, най-вече защото производственият процес е невъзможно скъп.