— Но ти можеш?
— Да, макар и в ограничени количества. Нужна е специална пещ, чието изграждане и поддръжка са много скъпи. Това е нещо като изпитателен проект, но интересът ми към него спадна много бързо заради изключително голямата инвестиция, които изисква. И защото Баликов не строи нищо достатъчно голямо, за да изисква големи количества стомана.
— Но все пак произвеждаш стомана?
— Да. Нямам представа защо някакви крайни реставратори биха проявили интерес към нея.
— Той намекна, че им трябва за кораби, които да плават във въздуха.
— За какво?!
Шара свива рамене.
— Той така каза.
— Значи е луд. Луд за връзване. Което, признавам си, в известен смисъл ме радва…
— Да речем, че беше под въздействие. За съжаление няма как да го разпитаме отново. Защото е мъртъв.
— Как така?
Шара мълчи. Спомня си лицето на младежа, как пламъците нахлуват в зейналата му за писък уста…
— Не мога да ти кажа. Но беше неприятно. Всичко това е твърде неприятно за мен, Во. И не ми харесва, че ти също си замесен. Че се явяваш нещо като гръмоотвод. — Слага ръка върху вестника пред себе си. — И ми се ще да не влошаваш нещата допълнително.
Воханес я претегля с поглед.
— О… О, Шара. Надявам се, че не намекваш за онова, за което си мисля, че намекваш.
— Позволи ми да предположа, че вече си бил посетен от повечето си поддръжници и съюзници — казва Шара, — и че всички те са те уверили, по един или друг начин, че току-що си се сдобил с безценен политически капитал. Че нападението — и фактът, че си оцелял след него — слага в ръката ти силно оръжие. Ще предположа също, че всички вие гледате на широкото медийно отразяване като на печеливша краткосрочна стратегия.
— Бях нападнат — казва той. — Не ми е позволено да разоблича нападателите си, така ли?
— Не и когато аз се опитвам да ги хвана — казва Шара. — Не те искам във вестниците, Во, не искам да усложняваш ситуацията допълнително.
Кратък смях.
— Сериозно?
— Сериозно. Тази ми задача се оказва трудна. Но ти си в състояние да ме улесниш.
— Твоята задача е трудна? Идваш в моя град и той изведнъж се превръща в твоя арена? Ти си човекът, който казва как ще стават нещата в Баликов? Богове… Ако не бях толкова просветен, сигурно бих казал, че подобно поведение е характерно за един…
Шара вдига вежда.
Воханес се изкашля.
— Слушай, Шара. Цял живот градя кариерата си. Вложил съм цяло състояние в това. Ежедневно си блъскам главата в невидимите стени, стегнали отвсякъде Континента, само и само да докарам тук помощ, благосъстояние, подкрепа, образование. И сега, точно когато изглежда, че имам известен напредък, точно когато изглежда, че съм на път да обединя реформаторския потенциал на Баликов… ти искаш да спра? Когато изборите за градския съветници са другия месец?
— Става въпрос за нещо по-голямо от избори.
— Не е въпросът в изборите. Въпросът е за града, за Континента!
— Същото важи и за моята задача.
— Хора зависят от мен!
— Хора зависят и от мен — казва Шара. — Просто не го знаят.
— Е, с този аргумент можеш да оправдаеш на практика всичко.
— Аз не съм ти враг — казва тя. — Аз съм твой съюзник. И съм откровена с теб, Во, опасно откровена. Трябва да ми се довериш. Искам да се оттеглиш от общественото внимание, само за кратко. Ако твоето политическо движение е толкова успешно, колкото твърдиш, една стъпка встрани няма да бъде катастрофална.
Този апел към суетата му се оказва добър ход и Воханес веднага омеква.
— За колко време?
— Съвсем за кратко, надявам се. Колкото по-скоро приключа с това, толкова по-скоро ще можеш да се върнеш към делото си и да се отървеш от охраната.
— Аз… Чакай, каква охрана?
Шара разбърква чая си.
— Телохранители. Сейпурски войници, които ще назнача да те пазят.
Воханес я зяпва, после избухва в смях.
— Стига… Не можеш да ми назначиш охрана. Това е нелепо!
— Мога. Това няма да те ограничи, пак ще правиш каквото искаш. До някаква степен. Те просто ще те пазят.
— Даваш ли си сметка колко ужасно ще изглежда това? Ще се разхождам из града, следван по петите от въоръжени сейпурски войници?
— Ако не се лъжа, току-що уточнихме, че не бива изобщо да се разхождаш из града — казва Шара. — За известно време ще бъдеш един обикновен гражданин, който не се набива на око и който е в безопасност. Но би могъл да съкратиш въпросния период… ако направиш нещо за мен.
— Леле майчице… — Воханес разтърква очи. — Искаш ми услуга? Така ли действа министерството, когато иска нещо?
— Шестнайсет души са мъртви, Во. Сред тях и членове на твоето домакинство. Приемам това съвсем сериозно. Така би следвало да го приемаш и ти.