Битката беше люта, а Благословените намразих от цялото си сърце. Беше почти невъзможно да ги убиеш. Не че кожата им беше като желязо, нито силата им беше великанска, не, просто имаха невъзможно добър късмет. Животът им беше омагьосан, защото бяха деца на боговете, макар че колкото повече разреждаха кръвта си с тази на други смъртни, толкова отслабваше закрилящата ги магия.
Ала оказа се все пак, че не са достатъчно омагьосани. Посякохме ги наред с обикновените хора. Изклахме малобройните им войски, проляхме кръвта им по улиците. Натрупахме телата им по площадите и ги запалихме. И те горяха съвсем като другите мъже и жени. И като другите деца.
Гражданите излизаха да видят кладите. Гледаха, а аз виждах как надеждата им умира, как сърцата им съхнат, отвътре.
И се почудих дали ние, войниците на Сейпур, още сме мъже и жени, отвън.
Такъв е пътят към победата.
Шара си поглежда часовника за шести път и той потвърждава, че, да, все още е три и половина следобед. Тя въздъхва.
Днес нищо не се случва навреме. Пуснали са Зигруд от ареста в началото на работния ден, а по това време чистачката вече била застъпила на смяна в университета. И макар да се ползва със значителна свобода на действие покрай службата си за министерството, дори Шара трудно би могла да отиде на работното място на една жена, да я грабне оттам и да я изведе необезпокоявано.
Вероятно остават още час и половина преди чистачката да се върне в жилището си, преценява Шара. Подхвърля на Питри, че излиза да се поразходи до ъгъла, Питри възразява, но Шара го стрелва с поглед и той млъква. Все пак облича палто с качулка, така че националната ѝ принадлежност да не личи отдалеч.
Големите и малки улички на Баликов се разстилат налудничаво пред нея, оградени от влажни сиви стени, лъскав камънак и кафенееща ледена киша. Носът ѝ бързо замръзва, пръстите на краката ѝ изтръпват от студа. Надявала се е разходката да ѝ прочисти главата, но подозренията и параноята все още я затискат като гъста мъгла.
После вдига поглед, вижда мъжа, застанал на улицата пред нея, и спира.
Облечен е само с бледооранжева роба; няма обувки, нито шапка — всъщност няма и коса, — нито ръкавици. Ръцете му са голи до раменете и също като лицето му са силно загорели от слънцето.
Шара го гледа втренчено. „Не… Не може да бъде. Това е незаконно, нали така?“
Леденият вятър набира сила. Мъжът с робата не реагира. Вижда, че Шара го гледа, и се усмихва ведро.
— Търсите ли нещо? — Гласът му е дълбок и радостен. — Или сте тук за топлинка?
Сочи нагоре. Над него има табелка с надпис: ТОПЪЛ ПОДСЛОН УЛИЦА ДВОРСКАНИ.
— Аз… не знам — казва Шара.
— О. Или сте дошла да направите дарение?
Шара се замисля и открива, че този тип е събудил любопитството ѝ.
— Възможно е.
— Чудесно! — виква той. — Елате, елате, нека ви покажа нашите добри дела. Толкова мило от ваша страна да ни подкрепите, особено днес, в такъв лош ден.
Шара тръгва след него.
— Да…
— Хората рядко събират смелост да излязат от къщи, какво остава да даряват.
— Да… Извинете. Мога ли да попитам нещо?
— Може да ме попитате каквото искате — казва той и отваря вратата.
— Вие… олвоштан ли сте?
Той спира и я поглежда. Изглежда едновременно объркан и леко засегнат.
— Не. Това би било незаконно, нали, да почиташ Божество.
Шара не е сигурна какво да каже. Мъжът с робата се ухилва отново и двамата влизат в подслона.
Дрипави деца, мъже и жени са се струпали около грамадно огнище, отрупано с множество къкрещи казани. Чува се хор от кашлица и стонове, децата мрънкат.
— Но облеклото ви — казва Шара. — Поведението…
— Какво общо имат те с Божеството? — пита той.
— Ами… исторически са свързани с последователите на Олвос.
— Исторически, когато човек е искал да възхвали Божество, е поглеждал към небето с протегнати ръце. — Измъква празен казан от кухнята и пресипва супа в него, черпакът потропва в метала. — Но ако човек направи същото днес, на улицата, ще го арестуват ли?
Шара поглежда към кухнята. Там има доста хора, явно служители на подслона, всичките с бледооранжеви роби, всичките гологлави, нехаещи за ледения въздух, усмихнати, заети с приготвянето на храната.
— Щом не сте олвоштани — казва Шара, — тогава какво сте?
— Как какво, топъл подслон, разбира се.
— Добре де, но вие какъв сте?