— Човек, предполагам. Човек, който иска да помага на други хора.
Шара пробва от друг ъгъл:
— Защо не се пазите от студа?
— От студа?
— Навън е много студено. И оттук виждам хора, които пробиват дупки в леда, за да ловят риба.
— Това си е работа на водата — казва той. — Температурата на вятъра си е негова работа. Температурата на моите стъпала, на моите ръце… е моя работа.
— Защото — казва Шара, спомнила си стари текстове, — пазите тайно пламъче в сърцето си.
Мъжът застива. Изглежда, не може да реши дали да си замълчи, или да покаже одобрението си към нейните думи.
— Олвоштан ли сте? — пита отново Шара.
— Как мога да съм олвоштан — казва мъжът с робата, — щом няма Олвос?
И тогава Шара се сеща.
— О — казва тя. — Да, сега си спомням. Вие сте… Разпилените.
Мъжът прави физиономия, сякаш да каже: „Щом така ви харесва.“
Когато Олвос изоставила Континента, нейните хора не последвали примера ѝ, не напълно поне. Юкоштан и Воортяштан били първите градове, оставили писмени сведения за появата на хора, които приличали на олвоштански жреци, облечени само с жълти или светлооранжеви роби, без обувки, ръкавици и коса дори, нехаещи за несгодите на климата. Тези хора пътували от град на град и от село на село като номади и без друга цел освен да помагат на онези, които най-отчаяно се нуждаят от помощ. В същото време не се обявявали за олвоштани, за жреци или за част от друг религиозен орден; макар някои да ги наричали Изоставените или Разпилените, самите те не претендирали за никакво име. Обикновено казвали: „Тук сме. Останалото има ли значение?“.
— Боя се, че грешите — казва мъжът с оранжевата роба. — Ние не си приписваме това название.
— Да, сигурно е така — казва Шара. — Вие отхвърляте имената, нали?
— Няма какво да отхвърляме. Имената са работа на други хора. С тяхна помощ хората назовават нещата извън самите себе си.
— И какво правите тук, в Баликов? Защо сте тук?
Той махва към множеството нещастни хорица, сгушили се край огъня. Има и семейства с малки деца; един баща събува миниатюрните ботушки на сина си, за да стопли посинелите му крачета.
— Това — казва мъжът с робата, този път без следа от усмивка, — ми се струва достатъчно основателна причина.
— Значи живеете, за да давате надежда, както се казва в старите текстове. Да бъдете светлина в тъмното.
— Старите текстове казват много неща. Цитирате ги, сякаш тези думи са нещо специално, сякаш е изключение да видиш страдалец и да му помогнеш. Сякаш — добавя тихо той, — за да направиш нещо изключително, или поне нещо, което вие смятате за изключително, е нужно изрично напътствие от Божествата.
— И вие не правите така?
— А вие? Още не сте направили дарение, но ако го направите, защо ще е? Защото някой ви е казал? — пита той и взема самун черен хляб.
— Не.
— На вас, очевидно сейпури, необходимо ли ви е Божество, за да живеете живота си?
— Това е различно. Ние сме от различни страни.
— Не знам какво е това страна — казва мъжът. — Аз виждам само земята под краката си.
— Правите тези неща — казва Шара настоятелно, — защото Олвос ви е казала да ги правите.
— Никога не съм се срещал с Олвос — казва той. Набучва черния хляб на парче дебела тел и го вдига над огъня. — А вие?
— Нямаше да сте тук, ако не беше Олвос — казва Шара. — Олвос е създала вашия орден. Ако не беше тя, този подслон нямаше да съществува.
— Ако тази Олвос — чието съществуване, ако не бъркам, законът забранява да споменаваме дори…
Шара махва с ръка, раздразнена и нетърпелива.
— … ако Олвос е била някога тук, то най-големият ѝ дар за нас е съзнанието, че нямаме нужда от нея, за да правим добро. Доброто може да се прави навсякъде и по всяко време, за всеки и от всеки. Измисляме си толкова много правила… — отчупва парче от горещия хляб; изпод препечената коричка се вдига малко облаче пара, — а често нещата могат да са съвсем прости. — Предлага ѝ парчето горещ хляб. — Хапнете си. Изглеждате ми премръзнала.
Преди да е отговорила, тя вижда през прозореца как Питри тича по улицата и я вика. Шара мята на мъжа с робата монета от десет дрекела — той я улавя сръчно във въздуха и се усмихва широко — и излиза навън.
„Той все още следва своя бог, по свой си начин“ — мисли си тя. Което повдига въпроса кой друг в Баликов прави същото, но със съвсем не толкова добри намерения?
Старата жена седи в коридора на посолството, очите ѝ са червени от плач. По горната ѝ устна са размазани сополи и лъщят под светлината на лампата. Кокалчетата на ръцете ѝ са морави от годините киснене в сапунена вода.