— Това ли е тя? — тихо пита Шара.
— Да — отговаря Зигруд. — Сигурен съм.
Шара се вглежда в жената. Значи това е единият от двамата „експерти“ в шпионажа, които ги бяха следили в университета преди два дни — Ирина Торскени, чистачка в университета, обслужвала кабинета на Пангуи и вероятен шпионин на Реставраторите. Възможно ли е тази тъжна стара жена да е свързана някак със смъртта на професора?
Шара смръщва вежди и въздъхва. „Със сигурност не мога да си позволя втори провален разпит“ — мисли си.
— Сложи маса и два стола в ъгъла на приемната, до прозореца — казва тя на Питри. — И свари кафе. От хубавото, витловско, ако имате.
— Имаме, но… е скъпо — казва Питри.
— Не ме интересува. Направи го. Извади и най-хубавия ни порцеланов сервиз. И побързай.
Питри се отдалечава с подтичване.
— Тя си мисли, че ще я убиеш — тихо казва Зигруд.
— И защо си мисли такова нещо? — пита Шара.
Зигруд свива рамене.
— Не е оказала съпротива?
— Дойде с мен — отговаря Зигруд, — сякаш цял ден е очаквала някой да я потърси.
Шара се заглежда отново в старицата. Ирина се опитва да избърше сълзите си, но ръцете ѝ треперят толкова силно, че накрая се вижда принудена да използва ръкавите си. „Де да беше някоя обикновена мутра…“ — мисли си Шара.
Когато всичко е готово, Питри довежда старата жена при Шара и малката скромна маса в ъгъла на приемната, на която са сервирани две чаши с чинийки, бисквити, захар, сметана и димяща каничка с кафе. Макар приемната да е голяма, ъгълът с масата се е сдобил с атмосферата на нечия спретната гостна.
— Седнете — казва Шара.
Ирина Торскени подсмърча за пореден път и сяда.
— Да ви налея кафе? — пита Шара.
— Кафе?
— Да — казва Шара и налива в своята чашка.
— Защо ще ми наливате кафе?
— А защо не? Вие сте наша гостенка.
Ирина се замисля над думите ѝ, после кимва. Шара ѝ налива кафе. Старата жена подушва парата, която се издига над чашката.
— Витлов?
— Ще ми е интересно да чуя мнението ви за кафето — казва Шара. — Твърде често хората, на които сервираме, се чувстват длъжни да ни отправят комплименти. Това е… любезно, но не и докрай искрено. Разбирате ли какво имам предвид?
Ирина отпива и млясва.
— Добро е. Много добро. Изненадващо добро.
Шара се усмихва.
— Отлично. — После усмивката ѝ става някак тъжна. — Кажете ми нещо. Защо плачехте?
— Какво?
— Преди малко плачехте. Защо?
— Защо? — Ирина се замисля, после казва: — А защо да не плача? То всичкото си е за плач. Друго не ми остана.
— Да не сте направили нещо лошо?
Ирина се засмива горчиво.
— А вие не знаете ли?
Шара не отговаря, само я наблюдава внимателно.
— Като се замисля, май само лоши неща съм правила — казва Ирина. — Всичко, което… всичко беше една гигантска грешка. Затова им трябваме, нали? Затова им трябваме на разните там идеалисти и визионери — да правим грешките им вместо тях.
— За кого сте направили грешки?
Пак същият горчив смях.
— О, те са твърде умни, за да се разкрият пред старица като мен. Даваха си сметка, че аз съм… как да се изразя… че представлявам риск. Необходим риск, но все пак риск. Майка ми, баба ми… постоянно си мисля как биха се срамували, ако можеха да ме видят отнякъде, и аз… — Лицето ѝ се сгърчва, сякаш сълзите отново ще потекат.
Шара бърза да попита, преди жената да се е разплакала.
— Защо сте им била необходима?
— Как защо? Защото само аз имах достъп до него.
— До професора?
Тя кимва.
— Само аз имах достъп до нещата му зад стените на университета. Дойдоха при мен и ме питат: „Не си ли ти гордо дете на Баликов? Не гори ли миналото като въглен в сърцето ти?“ И аз казах — да, разбира се. Те нито се изненадаха, нито ми благодариха особено. Предполагам, че хората често им отговарят по този начин.
Шара кима съпричастно, но истината е, че прави скоростна преоценка на подхода си. Само няколко пъти досега си е имала работа с източници като този — хора толкова гневни, толкова износени и изнервени, че информацията се излива от тях като опасен порой. Разпитът на тази жена щеше да е като да яздиш побеснял кон.
Шара смекчава тона си още повече.
— Как се казваш?
Ирина изтрива очи.
— Не знаете ли?
Шара ѝ отправя тъжен поглед, който може да значи какво ли не.
— Казвам се Ирина Торскени — тихо отговаря жената. — Чистачка съм в университета. Вече двайсет и четири години търкам стените и подовете му. Бях тук, когато го построиха… когато го построиха повторно тоест. А сега имам чувството, че като умра, стените му ще ме забравят.
— И сте работили с доктор Пангуи?
— Да съм работила? Ха. Казвате го, сякаш към била негова колежка, негова равна… сякаш се е допитвал до мен, сякаш е казвал: „Хей, Ирина, би ли погледнала това…“ Аз бях неговата чистачка. Прибирах мръсните му чаши за чай. Метях пода, лъсках дръжките на врати и шкафове, бършех праха от книгите му… А книги той имаше много. — Праведната ѝ горчивина се отлива. — Ще ме убиете ли?