Град на стълби

— Познаваш ли го? Него или някой от другите мъже? — спокойно пита Шара.

Ирина клати глава.

— Те за мен ли са дошли?

— Ирина! — крещи Уиклов. — Не я слушай! Ела при мен, Ирина! Не я слушай!

— Сигурно са наблюдавали апартамента ти — казва Шара. — Следили са те постоянно дори след като си приключила работата си за тях.

— Ирина! Ела при нас! Не ѝ обръщай внимание!

— Моят съвет е да не тръгваш с тях, Ирина. Не нам защо са дошли да те търсят, но едва ли е с почтени намерения.

Ирина гледа към портата. Уиклов разтърсва енергично решетките. Малагеш му крясва да спре, но той само повишава глас:

— Те не ти мислят доброто, Ирина! Искат да навредят и на теб, и на Баликов! Не слушай тази глупава жена!

— Ирина… не те съветвам да тръгваш с тях — повтаря Шара. — Хората, които стоят зад тези действия, са изключително опасни. И ти го знаеш.

— Но един градски старейшина не би…

— Чувам те! — крещи Уиклов, което си е чиста лъжа. — Чувам те какви ѝ ги говориш, казваш ѝ да се откаже от правата си на гражданка! Не я слушай, Ирина Торскени!

— Ирина — казва Шара. — Мисли.

Но Уиклов не млъква:

— Тя не е от твоята раса, от твоя народ! Не е свещена, каквито сме ние с теб и всичките ни братя и сестри. Да изрека такова нещо на глас е в нарушение на техните закони, но в сърцето си ти знаеш, че е истина!

Ирина поглежда Шара и Шара разбира, че жената е взела решение.

— Аз… съжалявам — прошепва Ирина и тръгва към портата.

Уиклов разтърсва отново решетките и вика на Малагеш да отвори. Малагеш поглежда Шара. Шара се опитва да измисли нещо, каквото и да е, но напразно. Малагеш кимва отсечено и с горчива гримаса. Хидравликата се задвижва с тракане, въртят се зъбчати колелета и портата бавно се отваря.

Онова, на което ни учи историята

Да напрегнеш слух срещу вълните,
душата си да огънеш по скалите,
ръце да измиеш в кръв и сол,
да затвориш очи и дървото да чуеш.

Ние сме острие на вятъра,
въглен в снега,
сянка под тъмна вълна.
И помним.

Помним морските дни и реката от злато.
Дни на победи и плячка безспир.
Наричат ни варвари диви,
но ние знаем, че живели сме в мир.

С насилието се знаем добре,
то бе наш неканен приятел.
В сянката му дълго живяхме,
после кралят ни извади оттам.

Стрела от стомана,
алчен пламък от факла
да оближе сал и покрив от слама.
Вик в мрака без отговор.

Изгубихме го. Семейството му изгубихме.
Своето семейство, защото изгубихме краля си.

Дори да го оплачем не сварихме,
защото отнесоха Харквалд надалеч.
Нахраниха с него вълните и морската твар,
реколтата, с която храним децата си.

Червени са дните сегашни, дни тъмни.
Дни на пиратство, дни без закони.
Дни на бран безкрайна,
дни на празни брегове и пълни гробове.

Помним го. Помним семейството му.
Помним изгубения му син.
Помним Даувкинд.

Знаем, че един ден
той ще се върне
и ще ни спаси от самите нас.

Анонимна дрейлингска песен, 1700 г.

Шара стои на двора и гледа как малката тълпа се разотива. Малагеш и Зигруд бавно се приближават към нея.

— Е — казва Малагеш, — това… не мина добре.

Шара е съгласна. Всъщност нищо през последните трийсет и шест часа не върви добре. Ако питат нея, последните трийсет и шест часа са истинска катастрофа.

Прави мислен преглед на ситуацията. Реставраторите знаят за Неспоменавания склад. Не само знаят за него, а явно са се добрали до информация за нещо важно, което се съхранява в Склада, нещо, което да използват. „Въпросът е — мисли си Шара — дали вече са успели да влязат в Склада? И ако е така, започнали ли са да използват намереното? Затова ли влязох в контакт с онова Божество?“

И нещо още по-странно: „Защо им е било да убиват Пангуи след като са намерили онова, което са искали от него? Особено щом убийството му неминуемо е щяло доведе «лоши хора» в Баликов?“

Разтърква очи. Гърлото ѝ е пресъхнало. Има чувството, че ще припадне.

— Ъъ… Добре ли сте? — пита Питри.

— Не — тихо отговаря Шара. — Не съм.

— Да ви донеса нещо?

Шара се ощипва силно по ръката. Тъпата болка не успява да разчупи леда, обвил мозъка ѝ с пукаща кора.

„Не ми остава друго освен…“

— Трябва ми нож — казва тя.

— Какво? — казва Питри.

— Нож. Много остър нож.

— Ъъ… — Той я гледа уплашено.

— И голям тиган.

Малагеш кривва глава.

— Какво?

— Също две глави лук, магданоз, сол, пипер, черен и червен, и около килограм и половина козе месо.