— Какви действия? — пита Малагеш. — Не ми казвай, че е имало втора война, за която никой не знае.
— Не — казва Шара. — Война не е имало. Защото през 1442-ра Колкан просто изчезнал. Без никакво обяснение.
Пауза.
— Просто… изчезнал? — пита Питри.
— Да.
— Като от оръжието на каджа? — пита Малагеш.
— Не точно — казва Шара. — Създаденото от него останало. Колкаштан също. Но имало и промени — буквално за една нощ всички, които били обезобразени по някакъв начин от наказателните методи на Колкан, се изцерили. Освен починалите, разбира се. Това е странно само по себе си, но още по-странно е, че жертвите не си и спомняли, че някога са били наказани… все едно някой бил замазал с боя тези спомени в умовете им.
— Тогава как… — Зигруд поглежда към тавана в опит да формулира въпроса си. — Откъде ти знаеш, че изобщо са били наказвани?
Шара кимва.
— Добър въпрос. Отнело е известно време, но накрая сейпурските историци стигнали до 1442-ра като годината на голямото историческо объркване. Проследили го по райони — всички исторически архиви, съдебни журнали и свидетелски показания в Колкаштан и Баликов от периода на масовите наказания внезапно и напълно изгубили съдържанието си. Онова, което знаем, го знаем от текстове, намерени далече от Колкаштан и Баликов, които незнайно как останали встрани от историческото прочистване.
— И ти предполагаш, че това е дело на другите Божества… — казва Малагеш.
— Да, най-вече защото останалите Божества запазили пълно мълчание във връзка с изчезването на Колкан. Не сме открили никакви сведения за прокламация от тяхна страна или обяснение… Дори не споменават за него. Все едно изобщо не е съществувал. Реалността е била редактирана. Не, пренаписана по-скоро.
— И според теб… — казва Малагеш. — Според теб това ли си видяла? Изчезнало Божество, а не мъртво?
Шара се замисля, после казва:
— Не.
— Защо?
— Нашите нападатели бяха облечени като традиционни колкаштани и определено говореха като такива. Но аз съм чела свидетелства за общуване с Божества. Онова, което ми се случи в ареста, не приличаше на смислено общуване. Беше като какофония от гласове и образи — много хора в едно. Не знам как да го опиша. Мисля, че дори Колкан би провел по-смислен разговор от онова нещо, на което попаднах аз.
Всички мълчат. Зигруд се оригва тихо.
— Какво е станало — ново оригване — с хората?
— Хората?
Той размахва ръка.
— На Колкан.
— О. Не е за вярване, но те продължили да живеят почти по същия начин. Носели колкаштански роби, следвали предписанията на Колкан, дори прилагали до някаква степен Наказателното писание. Имали бегъл спомен за Колкан и запазили законите му — онези, които не били заличени по време на историческата чистка, — изобщо продължили да правят онова, което правели и преди. Не стигнали до жестокостите от времето на Колкан, но продължили да живеят според същия възглед за света, със същите вярвания… Както знаете, някои от тях са живи и до днес, не само в Колкаштан, но и в Баликов.
— Значи са сметнали приема и артистичната изложба в дома на Вотров за толкова скандални — бавно казва Малагеш — заради нещо, в което един луд бог е вярвал преди триста години?
— Нещо такова. — Шара проверява часа, после и козешкото. Повечето тлъстина се е стопила. Тя изважда с лъжица месото и го оставя да се отцеди. — Тези неща имат нещо общо с инерцията — казва тя. — Започнеш ли, трудно е да спреш.
Мазнина капва върху нагорещения плот на печката и кипва като лава, спускаща се към морето.
Зигруд, Малагеш и Питри лапат като изгладнели бежанци. Има козешко с къри, мек бял ориз, пържени зеленчуци и пъпеш в бекон. За броени минути от красивите блюда на Шара остават само огризки.