— Искате ли да го заковем? — пита началникът. Той и тримата му работници дори не крият нетърпението си.
— Не още — тихо отговаря тя. Докосва капака на ковчега — лакиран чам, нещо, което повечето сейпури не получават за погребенията си. — Бихте ли ми дали минутка, моля?
Той се колебае.
— Ами… Влакът за Аханаштан тръгва след един час. Ако закъснее заради нас…
— Ще трябва да платите неустойка, разбирам. Ако закъснеете заради мен, ще ви възстановя разликата, обещавам. Само минутка. Моля ви.
Началникът свива рамене, махва на хората си и Шара остава сама в уличката зад посолството.
Би трябвало да има някаква по-съществена церемония от тази, но това се случва рядко. Колегата ѝ агент в Джаврат; минният надзирател, когото привлякоха за информатор в Колкаштан; амбулантният търговец от Юкоштан, който чукаше от врата на врата, продаваше фотоапарати и правеше снимки на обитателите уж като част от занаята си… Нито един от тях не е могла да изпрати подобаващо. Те все още бродят в ума ѝ, както са бродили и в живота.
„Ако можех да си ида у дома заедно с теб — казва тя на ковчега, — за да те изпратя както трябва, щях да го направя.“
Спомня си първата им среща в Аханаштан и колко се беше зарадвала, че той е същият мъничък спретнат мъж с блясък в очите, какъвто си го бе представяла… Бързо го бе впечатлила с познанията си, още в първия ден от обучението. „Кой университет сте завършили? — беше я попитал. — Извинете, но не съм запознат с публикациите ви.“ А когато Шара му каза, че не е публикувала нищо и че никога няма да публикува нищо, че занаятът ѝ е твърде далеч от академичната общност, той млъкна замислено, а после каза:
— Извинете, но трябва да попитам… Вие сте, хм, Ашара Комейд, да? Имам чувството, че никой не иска да говори по този въпрос, но… наистина сте вие, нали?
Шара се усмихна леко и кимна неохотно.
— Гонеш и Ашадра… те са вашите родители?
Тя застина, но кимна отново.
Той се замисли за кратко.
— Аз ги познавах, между другото. Съвсем бегло. Отдавна, още по времето на реформите. Знаехте ли това?
Шара отвърна с едва доловим глас:
— Да.
— Те бяха много по-активни от мен. Аз седях по цял ден и по цяла нощ зад бюрото си, пишех писма и статии, а те наистина ходеха в гетата, в епидемичните райони, разпъваха медицински шатри и походни лазарети… Предполагам, че са си давали сметка за риска, всички знаехме колко заразна е Чумата, но въпреки това го правеха. Понякога, в светлината на тяхното дело, си мисля, че съм бил страхливец. Книжен плъх до мозъка на костите.
— Не мисля така — каза Шара.
— Така ли?
— Мисля, че вие… че вие променихте историята. Променихте я точно когато имахме нужда тя да се промени.
При тези думи лицето му се изопна.
— Да съм я променил? Не, нищо не съм променял, госпожице Комейд. Просто казах на глас онова, което смятах за истина. Според мен историците следва да бъдат пазителите на истината. Трябва да разказваме нещата такива, каквито са — честно и изцяло. Това е най-големият ни дълг. И като служител на министерството вие следва да си зададете въпроса коя истина искате да предпазите.
След този разговор Пангуи се отдръпна. Шара усещаше, че премълчава много неща, сякаш я е надушил, доловил е, че са хора с различни ценности, че тя се води от дневен ред и лична история, които един ден той ще се види принуден да опровергае. А на Шара ѝ се искаше да му извика: „Не, не, не ме отблъсквай. И аз съм историк като теб, и аз търся истината, точно както я търсиш ти!“
Но не можеше да го каже, защото дълбоко в сърцето си знаеше, че би било лъжа.
Никога не съм срещала човек в привилегировано положение, който да не се възползва в пълна мяра от привилегиите си. Говорете колкото и каквото искате за убеждения, партии, финансови системи, власт — аз пак ще виждам само привилегии и техните последствия.
Както аз виждам нещата, държавите не са изградени от структури, които поддържат привилегиите.
Не, те по-скоро са изградени от структури, които ги отказват — с други думи, структури, които решават кой не е поканен на трапезата.
За жалост хората често допускат предразсъдъци, стари сметки или суеверие да диктуват отказа на тези привилегии. А би било много по-ефективно да се подхожда към този въпрос на трезва глава, хладнокръвно.
Поредната мразовита утрин. Когато Шара отваря входната врата на посолството, пазачът в двора, увит в кожи до носа, се обръща и казва:
— При портата е. Не го пуснахме, защото…
— Разбирам — казва Шара. Пресича двора на посолството. Дърветата са се привели под товар, който прилича на пластове черно стъкло, а безчетните пукнатини в стените на посолството са пълни с перлено бяло, сякаш незнайна бригада строители ги е гипсирала през изминалата нощ. Голямата чаша кафе в ръката ѝ влачи шлейф от пара след себе си като мехурчета след отплаващ кораб. Шара се замисля колко различно изглежда всичко сега, през деня — чисто, мразовито и бляскаво, — в сравнение с предната вечер, когато Уиклов лаеше през решетките на портата като куче пазач.