Сервитьорът се покланя като играчка с пружинен механизъм.
— Охлюви? — казва Шара.
— А вие, господа — обръща се Воханес към своята сейпурска охрана, — искате ли нещо? Да хапнете, да пийнете?
Един от телохранителите отваря уста, улавя погледа на Шара, премисля отговора си и поклаща глава отрицателно.
— Както искате… Заповядай. — Воханес ѝ сочи с театрален жест стола до себе си. — Седни. Толкова се радвам, че успя да дойдеш. Сигурно си ужасно заета.
— Избрал си интересно място за срещата ни. Гледат ме все едно съм прокажена, че и по-лошо.
— Ами, сметнах, че този път може да се срещнем в моята месторабота за разнообразие. Това място може и да прилича на дупка, където се събират малоумни старци, госпожице Тивани, но всъщност е родилното и моргата на баликовската търговия. Ако си представим финансовите потоци като златна река с множество притоци, то тук — точно тук, сред тютюневия дим, вулгарните шеги, вареното телешко и плешивите темета — се намира най-големият, най-дълбокият и най-опасният ѝ водовъртеж. Каня те да видиш със собствените си очи паянтовия осран кораб, който влачи местната търговия към морето на благоденствието.
— Имам необяснимото усещане — казва Шара, — че не ти е приятно да работиш тук…
— Нямам избор — казва Воханес. — Така стоят нещата. И макар че изглежда като една сграда, всъщност са няколко. Всички къщи в Баликов са разделени, сърдитке моя, а тази къща е направо раздробена. Бих могъл да маркирам с цветен код всяко сепаре според партийната му принадлежност. Или да начертая линии по пода, стига изкорубените дъски да го позволяваха, линии, които някои членове на клуба не биха пресекли с цената на нищо. Ала напоследък този клуб, както и самият град, започва да се пренарежда около две основни групи. Моята група и… ами…
Слага със замах вестника в скута ѝ. Една малка статия е оградена. Заглавието гласи: „УИКЛОВ СЕ ОПЪВА НА ПОСОЛСТВОТО“.
— Започваш да се появяваш в пресата, скъпа — казва Воханес.
Шара плъзга поглед по статията и казва:
— Да. Уведомиха ме за това. На теб какво ти пука?
— Ами, размишлявах как бих могъл да ти помогна.
— Стига бе.
— А с Уиклов мога да ти помогна много.
Сервитьор изплува от димилката с шише джанково вино. Предлага бутилката на Воханес, той поглежда етикета, кима и протяга лениво ръка, в която своевременно се появява пълна с вино кристална чаша. Сервитьорът мести колебливо поглед между двамата, сякаш да каже: „Наистина ли искате да сервирам и на нея?“ Воханес кима ядосано и сервитьорът, без да крие раздразнението си, налива вино и на Шара.
— Нахално лайно — казва Воханес, след като сервитьорът си тръгва. — Често ли се държат по този начин с теб?
— Какво предлагаш, Во?
— Предлагам да ти помогна с Уиклов. Бих го направил и просто от добро сърце… но не бих се разсърдил, ако погребеш това тлъсто копеле.
Шара отпива мълчаливо от виното. Вече е видяла куфарчето до Воханес — бяло, кадифено и нелепо като ръкавиците му. „Морето да ми е на помощ. Сериозно ли съм наела клоун за информатор?“ Само дето от другата страна на Воханес има второ куфарче. „Толкова много неща ли е имало в депозитната кутия?“
— И как ще ми помогнеш срещу Уиклов?
— Ами, точно тук идва трудната част… Аз не съм типичният непочтен интригантстващ политик въпреки, хм, разговора, който водим в момента. Моят стил е много по-… — размахва ръка, търсейки най-подходящите думи, — а бе аз съм идеалист с вкус към величавите жестове. Печеля поддръжници точно защото не си цапам ръцете с мръсотия.
— Но сега си готов да го направиш.
— Ако онова накацано от мухи лайно наистина и без съмнение е свързано с хората, които ни нападнаха, и със смъртта на Пангуи, то няма да скърбя прекомерно, ако бъде изритан от политическата сцена с моя помощ. Е, не мога лично да забия кинжала в гърба му, но вероятно бих могъл да дам въпросния кинжал на някой друг, който е по-даровит в употребата му.
Сервитьорът изскача от смрадливата мъгла, понесъл голям плосък камък, покрит с малки дупки. Камъкът плува в масло, а в дупките са натикани нещо като миниатюрни бежови копчета.
— По-конкретно, Во — подтиква го отново Шара.
Воханес подсмърква и взема виличка с размерите на игла.
— Имам приятел в търговската къща на Уиклов. Това е в основата на личния му успех, между другото — Уиклов е сред малцината от старата гвардия, които си цапат ръчичките с търговия. Забогатя от картофи. Съвсем подходящо, като си помислиш. Нещо, което расте в калта, далече от слънцето… — Набожда един охлюв, лапва го, изсумтява доволно и казва с пълна уста: — Хааа. Мм. — Премята малкото късче месо с език и преглъща. — Пари. Както и да е. Убедих този мой приятел в търговската къща на Уиклов да ми прехвърли данни за всички инвестиции и покупки, които Уиклов е направил миналата година. — Усмихва се победоносно и потупва второто куфарче до стола си. — Да кажем, че изпод робата му се носи миризма на нещо гнило. Нищо перверзно, за жалост — веднъж колкаштан, винаги колкаштан, както се казва, а Уиклов е колкаштан до мозъка на костите си… но все пак има нещо миризливо там. И бих бил предоволен, ако откриеш какво е то.