Шара кара направо:
— Финансира Реставраторите?
— Прегледах документите и за жалост не открих нищо в тази връзка. Но има друго, което прави впечатление.
— Какво например?
— Например тъкачниците.
— Например… Чакай, какво?
— Тъкачниците — повтаря Воханес. — Уиклов е купил три тъкачници в покрайнините на града, не просто дял в тях, а изцяло. Сещаш се, големите фабрики, където тъкат килими.
— Знам какво е тъкачница…
— Да. Та той ги е купил — не са евтини, имай предвид, — но не им е сменил имената.
— Тоест не иска да се знае, че са сменили собственика си, така ли?
— Да. Но трябва да има и още нещо в документите. Просто не мога да го открия. Но пък аз не разполагам с цяла разузнавателна агенция зад гърба си.
Шара се замисля.
— Кога е купил тъкачниците? След месеца на Тува ли?
— М-м-м… Е, не мога да съм напълно сигурен, без да погледна в документите, но мисля, че да.
„Интересно“ — мисли Шара. После пита:
— Доколко надежден е източникът ти?
— Много надежден.
— Да, но колко?
Воханес се колебае.
— Познавам го в лично качество, отблизо — казва бавно. — Това би трябвало да отговаря на въпроса ти.
Шара отваря уста да задълбае, но после съобразява какво ѝ е намекнал Воханес, кашля смутено и казва:
— Разбирам. — Гледа го как отпива от виното. Той се поти, блед е; внезапно ѝ се струва набръчкан и мек, деликатен като фино тъкан лен. — Слушай, Во. Аз… ще ти дам нещо, което рядко давам на доброволни източници като теб.
— И какво е то?
— Ще ти дам шанс да си промениш мнението.
— Какво?!
— Ще ти дам възможност да премислиш — казва Шара. — Защото ако ми дадеш документите, аз ще ги използвам, повярвай ми. Противното би било непрофесионално от моя страна. И когато ме попитат откъде съм ги взела — а определени хора със сигурност ще ме попитат, — ще трябва да отговоря. Не мога да предскажа какво ще се случи, но след като свалим картите, има голяма вероятност някой ден в бъдещето, на някакъв публичен и леснодостъпен форум в Сейпур, някой да свидетелства, че Воханес Вотров, градски старейшина на Баликов, е предоставил на сейпурското правителство ценен материал с пълното съзнание, че въпросният материал ще доведе до унищожаването на друг градски старейшина. А такова нещо… Такова нещо си има последствия.
Воханес е вперил поглед в пламъка на една свещ, който танцува валс върху фитила си.
— Виждала съм го това — продължава Шара. — И преди съм губила източници по този начин. Аз използвам хората, Во. Това ми е работата. Грозно е, знам. Има тежки последствия. И… И ако отново ми предложиш тези материали, аз ще ги взема, защото съм длъжна. Но искам сериозно да си помислиш какво би могло да те застигне, ако ми дадеш куфарчето.
Воханес я фиксира със сините си очи. „Сигурно и като кърмаче е бил със същите сини очи“ — мисли си тя.
— Ела да работиш за мен — внезапно казва той.
— Какво?!
— Не ми изглеждаш особено щастлива в момента. — Набучва един охлюв и духа да го охлади. По покривката капе разтопено масло. — Ела да работиш за мен. Промяната ще ти се отрази благотворно. Ние не сме като старата гвардия. Нито една от компаниите ми не е такава. Ние правим големи нови неща. Освен това мога да ти предложа безобразно добро заплащане.
Шара го гледа невярващо, после избухва в смях.
— Не говориш сериозно!
— Напълно сериозен съм. Сериозен като смъртта.
— Аз… аз няма да работя за теб, Во.
— Добре де, тогава поеми командването. — Надига чашата, лапва още един охлюв. — Ще ми спестиш куп главоболия. Управлявай компаниите ми. Направлявай парите ми. Аз просто ще си седя, ще ме избират в градския съвет и, знам ли, ще поздравявам хората по парадите или нещо такова.
Шара се смее, захлупила лице в шепи.
— На какво толкова се смееш? — Той прави храбри опити да изглежда сериозен, но усмивката го предава. — Сериозно ти говоря. Ела с мен. — Усмивката му угасва. — Ела да живееш с мен.