Шара спира да се смее. Примижава, простенва.
— О, Во. Защо?!
— Защо какво?
— Защо ти трябваше да го казваш?
— Имах предвид… О, стига де, имах предвид да живееш в Баликов.
— Не прозвуча така. А и… а и точно това ми предложи, когато завършихме колежа.
Воханес поглежда смутено към сейпурските си телохранители.
— Дали бихте могли да, ъъ, да ни извините за мъничко, господа?
Телохранителите вдигат рамене и излизат да застанат на пост пред вратата.
— Това… Очевидно не това имах предвид, Шара — казва Воханес и се засмива горчиво, отчаяно.
— Затова ли ме покани тук? За хубава вечеря и предложения?
— Това не е хубава вечеря. Всичко има вкус на тютюн, за бога…
Мълчание. Гърлен смях откъм съседното помещение прераства в астматична кашлица.
— И да се върна, това няма да ни направи щастливи — казва Шара.
Воханес, наранен, се обляга назад и забива поглед в чашата си.
— Аз не съм същото момиче — казва Шара. — Ти не си същото момче.
— Защо всичко трябва да е толкова… трудно? — казва той намусено.
— Ти си сгоден.
— А, да, сгоден. — Вдига ръце, после ги спуска отново, сякаш да каже: „И какво от това?“. — Ние сме една много доволна двойка. Ходим по приеми. Вестниците пишат за нас.
— Но ти не я обичаш?
— Някои хора се нуждаят от любов в живота си. Други — не толкова. То е като да си купуваш къща. „Искате ли камина в салона? Искате ли прозорци в банята? Искате ли любов?“ За мен любовта не е от първа необходимост.
— Мисля, че това не е вярно.
— Е, не е като да имам избор — повишава глас той. — Нали видя онези типове в сепаретата? Можеш ли да си представиш какво биха… — Прави опит да се овладее. — Аз съм по-мръсен, отколкото си мислиш, Шара.
— Ти изобщо не знаеш какво е да си мръсен.
— Не ме познаваш. — Взира се в нея. Устата му трепва. Сълза избива във вътрешното ъгълче на дясното му око. — Мога да ти дам Уиклов. Той си го заслужава. Вземи го. Вземи го и го погреби.
— Тъжно е някак, че си готов да преследваш с такъв фанатизъм колкаштаните.
Той се изсмива горчиво, мрачно.
— А нима не го заслужават? Тоест собственото ми проклето семейство… Ако искаш да си говориш с някого за гонения, защо не се обърнеш към хората, които са посветили живота си на това, дори сега, без своя… — оглежда се и снишава глас — бог?
— Добре де, но те все още са твоят народ, нали така? Онези, на които искаш да помогнеш. Ти какво всъщност искаш, Во — да реформираш Баликов, или да го сравниш със земята?
Воханес е така поразен от въпроса ѝ, че остава без думи.
— Семейството ти колкаштани ли бяха? — тихо пита Шара.
Той кимва.
— Никога не си ми разказвал за това.
Лицето му отново пребледнява. Челото му се набръчква от тежки мисли.
— Да — казва той накрая. — Не съм ти разказвал. Не съм имал нужда да споделя — по онова време повечето хора в Баликов бяха колкаштани. И още е така. Голяма част от Континента е такава. Явно са свикнали да живеят без Божество. След каджа и Войната преходът се оказал много по-лесен за колкаштаните, отколкото за всички останали… — Налива си последното вино от бутилката, един от пръстените му звънти по стъклото, докато той я потупва да изцеди и последните капки. — Баща ми беше богат колкаштан, което още повече влошаваше нещата. За повечето колкаштани човек се появява на света с много неща, от които да се срамува, ражда се в срам, но за богатите колкаштани човек се ражда с още един, допълнителен грях — ражда се беден. Още нещо, от което да се срамуваш. Той беше строг човек. При всяко провинение трябваше сами да си отрязваме пръчка, дебела колкото пръста ни, с която да ни набие. Ако изберяхме по-тънка, той отиваше да отреже пръчка по свой избор. И макар във всяко друго отношение да беше скъперник, не се скъпеше на пръчки… — Надига отново чашата. — Брат ми го обичаше. И обичта им беше взаимна, струва ми се. Може би защото Волка беше по-големият, не знам… баща ми принципно не обичаше децата заради нахалството им да не се държат като възрастни. А когато татко умря, брат ми никога не прости… На никого. На света. На Сейпур най-вече — понеже ние, континенталите, смятахме, че Сейпур ни е докарал Чумата. Беше на петнайсет, когато се присъедини към група поклонници. Тръгнаха на поход към ледения север да търсят някакъв шибан храм. Остави ме на грижите на прислуга и бавачки, бях на девет тогава. Така и не се върна. Години по-късно научих, че всички са загинали, цялата група. Замръзнали. В очакване на чудо — Воханес вдига чашата към устните си, — което така и не се случило. Може би искам да съсипя Уиклов, да. Може би той е пречка към бъдещето на Континента, защото не си го представям как работи за светлото бъдеще на страната ни. Не, той винаги ще е втренчен назад, в мъртвото, глупаво, прашно минало. Така или иначе, точно за него не смятам да роня сълзи.