Шара затваря очи. „Колко заразна е развалата ми и колко лесно се разпространява“ — мисли си тя.
— Ако отново ми го предложиш, ще трябва да го взема.
— Направи го, Шара. Щом с това си вадиш хляба, ще се радвам да използваш уменията си върху Уиклов.
Шара отваря очи.
— Добре. Ще го направя. Предполагам, че съдържанието на депозитната кутия е в другото куфарче?
— Правилно предполагаш. — Воханес го взема, слага го на масата и посяга да го отвори.
— Не, не — спира го Шара. — Недей.
— Какво? Защо?
— Аз… дадох едно злощастно обещание. — „А леля Виня никога не забравя дадените ѝ обещания… както дадените, така и нарушените.“ Пита се дали е склонна към неподчинение, дали има смелостта да отвори куфарчето. Знае, че последствията ще са катастрофални, особено след заплахата на Виня. „Само в краен случай тогава“ — казва си тя и се чуди дали по този начин глупавите хора оправдават глупавите си решения. — Просто ми го дай, а министерството ще се радва да те компенсира.
— Искаш да ти дам куфарчето? — Воханес явно е потресен от тази мисъл. — Но то струва цяло състояние!
— Колко?
— Откъде да знам… Не си купувам аз куфарите. Имам си хора за това. — Сумти и оглежда куфарчетата. — Определено струват майка си и баща си…
— Прати ми фактура и ще те обезщетим изцяло.
Шара плъзва едното куфарче по плота на масата и го сваля на пода. Не е тежко. „Хартия? — мисли си трескаво тя. — Книги? Някакъв артефакт?“ После взема другото куфарче от Во. Става, с по едно куфарче във всяка ръка. Чувства се нелепо, сякаш си тръгва след приятна почивка на плажа.
— Защо става така — казва Воханес, докато я изпраща до вратата, — че след всяка наша среща по работа оставам с чувство на неудовлетворение? Сякаш нито един от двама ни не е получил онова, което е искал.
— Може би защото работата ни е такава. Неподходяща.
Излизането от клуба е като да изплуваш от морски дълбини. „Ще се наложи да изхвърля тези дрехи — мисли си Шара. — Самият им плат е отровен…“
— О — казва някой. — Вие… госпожица Тивани?
Шара вдига поглед и изтръпва. В купето на дълга и скъпа бяла кола седи Иваня Рестройка, лицето ѝ е бяло като сняг, устните ѝ са с ярко, кървавочервено червило. Незнайно защо и как изглежда по-безцветна, отколкото Шара я помни от приема у Воханес. Кичур черна коса се е измъкнал изпод кожената ѝ шапка, прекосява челото и се завива зад ухото ѝ. Ала въпреки тези грижливо режисирани щрихи жената се взира в Шара с нескрит шок.
— О — казва Шара. — Здравейте, госпожице Рестройка.
Тъмните очи на Иваня се плъзгат към вратата на клуба и помръкват от разочарование.
— Аха. Значи с вас е имал среща тази вечер.
— Да. — „Мисли бързо!“ — Предложи да ме представи на няколко местни бизнесмени. — Шара тръгва бавно към вратата на автомобила. — Знаете, че иска да работи със Сейпур по много направления. Беше много мило от негова страна да ме представи в клуба. — Добра лъжа, удобна и достатъчно близка до истината.
— В този клуб. Най-консервативния клуб в Баликов.
— Е, както се казва, времената, изглежда, се променят.
Иваня поглежда белите куфарчета в ръцете ѝ и кимва. Очевидно е, че не ѝ вярва.
— Познавали сте го навремето, нали?
Шара прави пауза.
— Съвсем бегло.
— Мм. Може ли да ви помоля нещо, госпожице Тивани?
— Разбира се.
— Моля ви… бъдете внимателна с него.
— Извинете?
— Той е шумен и енергичен на пръв поглед, но дълбоко в себе си е по-крехък, отколкото изглежда.
— Какво имате предвид?
— Каза ли ви, че си счупи тазобедрената става при падане по стълби? — прекъсва я Иваня и клати глава. — Бил е в клуб. Но не клуб като този. Е, и там мъжете ходят, за да се срещат с мъже, но… с това приликите свършват.
Сърцето на Шара подскача. „Това вече го знаем. Тогава защо ме изненадва толкова?“
— Полицията нахлула в клуба същата вечер — продължава Иваня. — Баликов, както знаете, така и не се е отърсил от колкаштанските си възгледи. Такива… практики тук са незаконни и абсолютно неприемливи. Полицаите се отнесли брутално към мъжете, които заловили в клуба. Воханес едва не умря. Тазобедрените стави зарастват много трудно. — Усмихва се тъжно. — Но той никога не си взема поука. Точно затова влезе в политиката. Искаше да промени нещата. В крайна сметка полицейската хайка е била наредена от Ернст Уиклов.