Група пияни мъже излизат от клуба, смеят се. Пушек е залепнал по яките им като в любовна прегръдка.
— Защо сте с него? — пита Шара.
— Защото го обичам — казва Иваня и въздъхва тъжно. — Обичам го, обичам онова, което е и което иска да прави. И искам да се грижа за него. Надявам се, че вие искате същото.
Ярка светлина на автомобилни фарове се разлива по дългата бяла кола. Шара чува Питри да я вика от колата на посолството. Вратата на клуба се отваря, Воханес излиза, бялото му кожено палто блести под светлината на уличните лампи.
Иваня се усмихва.
— Довиждане, госпожице Тивани. Приятна вечер.
Шара още помни онзи ден — отдавна, към края на втория семестър през втората ѝ година във „Фадхури“. Качваше се по стълбите в неговото общежитие, когато Роошни Сидхури връхлетя от горната площадка, слизайки на бегом. Тя го поздрави, но Роошни, целият потен и рошав, я подмина мълчаливо. А когато влезе в стаята на Во и го завари да седи без риза на стола при бюрото си, вдигнал крака на прозоречния перваз, преплел пръсти зад главата си, в главата ѝ звъннаха предупредителни камбани — защото Во сядаше на това място и по този начин само след като са правили любов.
Заприказваха се и тя приседна на леглото. Огледа незабелязано чаршафите и ги опипа.
Бяха омачкани. И с вдлъбнатини като от… колене. И още влажни от пот.
Роошни едва не я беше съборил, тичаше сякаш сградата зад него гори…
Тогава не повдигна въпроса. Но започна да наблюдава. („Винаги съм била такава — щеше да си помисли много по-късно. — Вместо да променя собствения си живот, само наблюдавам и действам зад кулисите.“) Наблюдаваше колко много време Во прекарва с млади мъже, как ги прегръща. Наблюдаваше как ги наблюдава, как се променя стойката му, когато е близо до тях — става по-спокойна, по-естествена.
„Той съзнава ли го? — беше се питала тогава. — А аз?“
Един ден не издържа и отиде без предупреждение в стаята му. Завари го с друго момче. Шара дори не му помнеше името, Рой някой си. Завари ги да се движат бавно и нежно в същото легло, където преди няма и два дни Во ѝ беше шепнал колко много я обича.
Как се изопнаха лицата им, когато тя се изкашля. Момчето хукна към вратата, а Во ѝ закрещя гневно. Тя стоеше и мълчеше.
Искал бе и тя да му се разкрещи. Знаеше го още тогава, усетила го беше. Но тя не го направи, не му угоди. Това не беше спор. Тя нямаше нищо общо с направеното от него. По-истинско предателство не можеше да си представи.
А най-лошото бе, че момчето много приличаше на нея. Шара никога не би имала и никога нямаше да има женствени форми; фигурата ѝ беше момчешка, с щръкнали рамене, малко дупе и бегъл намек за гърди. „Нима съм била просто заместител? — беше се питала по-късно. — Начин да наподобиш забранена любов, без да си направил нищо забранено?“ Дори да беше така, тя все пак бе заместител, неадекватно подобие, встрани от естеството на истинската тръпка.
Той я умоляваше да каже нещо, да му отговори, да отвърне на удара. Но тя не го направи. Излезе от стаята му, а до голяма степен и от живота му до края на колежанския им престой.
(И досега се гордее с това в някаква степен — че е запазила спокойствие, хладнокръвие, контрол. Ала в същото време се срамува — нима е била толкова шокирана, толкова уплашена, така минала в дълбока отбрана, че дори не е събрала сили да му изкрещи?)
Посветила се бе на учението, внезапно завладяна от патриотичен плам. Той дойде при нея скоро след завършването си, месеци след сблъсъка им, събрал багажа си и готов да потегли с влак към пристанището и оттам към Баликов. Умолявал я бе да тръгне с него, да му помогне да стане мъжа, който така отчаяно иска да бъде. Опита се да я подкупи, да ѝ завърти главата с детски приказки, че можела да е принцеса, ако се съгласи да тръгне с него. А тя, цялата лед, цялата студена стомана, го беше наранила колкото ѝ стигаха силите: „Според мен, скъпо дете, ти не искаш принцеса, а принц. Но не можеш да имаш такова нещо у дома, нали? Там биха те убили, ако дръзнеш“, преди да затръшне вратата в лицето му.
„Един ден ще разбереш — беше ѝ казала леля Виня. — Ще проумееш. Себе си. И тогава всичко ще е наред.“
Един от малкото случаи, често си мисли Шара, когато леля Виня не позна. Абсолютно не позна.
Оцелели
Когато навлязох сред хълмовете близо до Юкоштан, силно се изплаших. Луната беше жълтеникавокафява като петно от чай. Хълмовете бяха стръмни, голи и бели, с къси разкривени дървета тук-там. А теренът бе толкова неравен, че упорито те тласкаше надолу, караше те да вървиш по долините, изгубен в мрак. Или такова поне беше чувството.