Чантата на Шара дрънчи и звънти при всяка нейна крачка по уличката. Отнело ѝ е почти цял ден да подреди чантата — вътре има нещица сребърни и перлени, пликчета с венчелистчета от маргаритки, духано стъкло — и макар да е опаковала нещата старателно, дреболиите са толкова много, че Шара звучи като човек-оркестър, който си търси уличен ъгъл, където да свири. Отдъхва си, когато стига до уличката и може да спре.
Оглежда внимателно уличката — една от стотиците задънени, тесни, забравени улички, съединителната тъкан на града. Тази следва извивката на сградата от запад, която е на не повече от три пресечки от къща Вотров.
Шара се взира в земята, където следи от гуми криволичат по камъка като следи от четката на неумел художник. „Завили са тук, на този ъгъл — мисли си Шара, — и са поели по уличката.“ Прави няколко крачки навътре, прескача една открита канализационна тръба, минава покрай купчина боклук. Черните следи на гумите се по-бледи тук, но все още се виждат. „Минали са през онази бабуна, над тръбата… — тя вдига поглед, спира го на преобърнат контейнер за смет и разпиляно стъкло… — бутнали са контейнера и…“
Следите от гуми изчезват.
— Спрял е — мърмори си тя, — слязъл е и…
И какво? Как е възможно човек просто да изчезне?
За разлика от Зигруд по-рано, Шара не си прави труда да проверява стените наоколо. Вместо това вади парче жълт тебешир и начертава линия напряко на каменния паваж. „Някъде по протежение на тази линия — мисли си — има врата. Но как да я открия?“
Оставя чантата на земята. Първият номер от арсенала ѝ е стар и елементарен. Вади бурканче, пълни го с маргаритки — „Свещени за Аханас — мисли си Шара, — заради постоянството, с което поникват всяка пролет“, — разтръсква буркана и изсипва листенцата. После взема топче кал от гробища, размазва го по дъното на буркана, после го изтрива внимателно и вдига отвора на буркана към окото си, все едно гледа през бинокъл.
Няма промяна във вида на уличката. В далечината обаче Шара вижда част от стените на Баликов и те греят в синьо-зеленикаво, достатъчно ярко, за да осветят вечерното небе.
Шара сваля буркана. Без него стените не греят, разбира се, а са прозрачни както обикновено. Но погледнати през лупа, която улавя Божествени дела, моментално изпъкват.
Експериментът ѝ показва, че през каквато и врата да са изчезнали нападателите в нощта на приема у Вотров, тя, за разлика от стените на Баликов, не е дело на Божествата.
„Което би трябвало да е невъзможно — мисли си Шара. — Нещо, което помага на човек да изчезне, би трябвало да е Божествено по своята природа.“
Тръгва бавно по уличката. През последните четири нощи е идвала тук, както и на другото място, където Зигруд е станал свидетел на необяснимо изчезване. Ходи на местата и провежда подбрани експерименти, най-често без резултат. Няма какво друго да прави — Зигруд наблюдава госпожа Торскени в нейното жилище; Питри, Нидаин и още неколцина от служителите на посолството анализират инвестициите на Уиклов за последната година. Шара би искала да е при тях и да надзирава работата им, но познанията ѝ за Божественото я правят по-полезна тук.
Странно, но никой не е виждал Уиклов в града след излизането на госпожа Торскени от посолството. От канцеларията му са отговорили, че е в провинциалното си имение близо до Юкоштан „по семейни дела“.
„Толкова много изчезвания — мисли си Шара, докато се връща при чантата си, — и толкова малко отговори…“ А разполага с истинска съкровищница от отговори в бялото куфарче на Воханес, което чака в кабинета ѝ… но засега не е склонна да рискува да вбеси Виня. Не и сега, когато има пред себе си друга гатанка.
Пробва и други трикове — посипва семена от мак по земята, но те не се подреждат по начин, който да сочи Божествен пробив в тъканта на света. Изписва върху пергамент една трета от химн на Воортя и минава с него по уличката — ако пергаментът се озове на свещена територия на Воортя, химнът би се дописал моментално с нечетливия почерк на Божеството. (Неуспехът на този експеримент не я изненадва — нито едно от чудесата на Воортя, дори най-дребните, не е сработвало след Нощта на червените пясъци.)
Още един трик.
„Как сте изчезнали?“
И още един.
„Как сте го направили?“
И още един.
„Как?“
Провежда един последен експеримент — търкулва по улицата сребърна монета. Ако тя срещне някакво Божествено препятствие, поставено там съзнателно или по случайност, ще спре и ще се прилепи към земята, като желязо, срещнало магнит. Но монетата не прави нищо такова, търкаля си се съвсем нормално и с намаляваща скорост, преди да се завърти около себе си и да се килне върху камъните.