Шара въздъхва, бърка в чантата и вади шише чай. Отпива. Вкусът е неприятен, явно твърде дълго са държали изсушените листенца на влажно място.
Въздъхва отново, разчиства си местенце на паважа и сяда в уличката с гръб към стената. Седи и си спомня последния ден на своето обучение, последния си час на сейпурска земя, последния път, когато е пила истински хубав чай.
— Как го направи? — попита леля Виня. — Кажи ми. Как?
Младата Шара Комейд, изтощена, обезводнена и гладна, стрелна с озадачен поглед леля си и продължи да се тъпче. Столовата на тренировъчния лагер беше празна, ако не се брояха те двете, и мляскането на Шара почти ехтеше в голямото помещение.
— Придържаше се към историята си, без значение как те тормозеха и разпитваха — каза Виня. — Всеки път даваше правилния отговор. Всеки път, в продължение на шест дни. Знаеш ли колко често се случва това? Ако не греша, ти си едва втората или третата в цялата история на министерството. — Взря се доволно над очилата си в своята деветнайсетгодишна племенница. — Повечето се прекършват на третия ден, между другото, главно заради безсънието. И заради музиката — една и съща мелодия в ниските регистри, която се върти безспир. Разхлопва им дъските. И когато им зададеш въпрос, дават грешен отговор. Но ти издържа изпитанието, сякаш си в пълна тишина.
— А ти? — попита Шара с пълна уста. Дъвчеше варен картоф.
— Аз какво?
— Ти пречупи ли се?
Виня се засмя.
— Аз измислих изпитанията, скъпа, никога не се е налагало да минавам през тях. Е, кажи ми. Как го направи?
Шара отпи глътка чай.
— Кое как съм направила, лельо?
— Как издържа? Не се пречупи цели шест дни на психически изтезания.
Шара се замисли, забола вилицата си в пилешкото.
— Не искаш да ми кажеш? — попита Виня.
— Ами… неудобно ми е.
— Аз съм ти леля, миличка.
— Освен това си и мой командващ офицер.
— О… — Виня махна с ръка. — Не и тази вечер. Тази вечер е последната ни вечер заедно за дълго време.
— Дълго време?
— Е, не чак толкова дълго, скъпа. Е… как?
— Мислех си… — Шара преглътна. — Мислех си за родителите си.
Устните на Виня се отпуснаха.
— О.
— Мислех си през какво са минали, преди да умрат. Чела съм за това. Знам, че Чумата е била… труден начин да си отидеш.
Виня кимна тъжно.
— Да. Така беше. Виждала съм го с очите си.
— Мислех си за тях и за всичко, през което Сейпур е преминал по време на континенталното робство… Безправието, насилието, мизерията. И моето изпитание изведнъж ми се стори незначително, лесно. Музиката, безсънието, липсата на вода и храна, постоянните въпроси… Каквото и да ми направеха, не би могло да се сравни с другото. Никога.
Виня се усмихна и свали очилата си.
— Мисля, че ти си най-свирепият патриот, когото познавам. Толкова се гордея с теб, миличка. Особено защото… Е, за известно време бяхме притеснени.
— За какво?
— Ами… Винаги съм знаела, че обичаш историята, скъпа. Тя беше най-силният ти предмет в академията. И особено историята на Континента. А после, когато дойде при нас и ти дадохме достъп до класифицирани материали, до неща, които не се преподават дори във „Фадхури“… Ти седя часове наред, докато не научи наизуст всички онези мухлясали стари текстове! От правителствена гледна точка този силен интерес се смята за малко… нездравословен.
— Но текстовете обясняват толкова много неща! — каза Шара. — Информацията, която получавахме в академията, е била частична и разпокъсана, а в архивите изведнъж получих достъп до цялата истина, подредена и класифицирана по рафтовете!
— Основната ни грижа е настоящето, а не миналото — каза Виня. — Но трябва да призная, че основното ми притеснение беше друго. Боях се, че онова момче, с което се мотаеше в академията, може да ти е повлияло твърде силно.
Лицето на Шара се изопна.
— Не ме карай да говоря за него — сопна се тя. — Той е мъртъв за мен. Той е празен и непочтен, точно като родината си.
— Знам, знам — каза Виня. — Какво ли не ти мина през главата. Знам, че когато завърши училище, искаше да промениш света, да го издигнеш до собствените си стандарти, до разбирането си какъв би трябвало да бъде Сейпур. — Усмихна се тъжно. — Знам, че това е и основната причина да започнеш разследването си срещу Раджандра.
Шара я погледна стреснато.
— Лелче… не… не искам да го…
— Не се страхувай от миналото, скъпа. Трябва да приемеш избора, който си направила. Ти заподозря Раджандра Адеш в нещо лошо. Вярваше, че той злоупотребява с фондове на Националната партия. И беше права. Той наистина злоупотребяваше с партийните фондове. Беше силно, неприемливо корумпиран. Вярно е. Вярвам, че като го разобличи, ти искаше да впечатлиш мен, да впечатлиш всички ни. Но трябва да разбереш, че когато корупцията е достатъчно силна, тя вече не е корупция, тя се е превърнала в закон. Непризнат, неписан, но все пак закон. Както в конкретния случай. Разбираш ли?