— Не — отговаря Зигруд и сочи дълга и зловеща на вид общинска сграда в дъното на парка. — Уиклов и другият мъж я вкараха там, в другата сграда. До камбанарията. Какво те притеснява толкова?
— Притеснява ме, защото това — Шара кимва към черната кула — е най-старата конструкция в Баликов, ако не броиш стените. Била е в самия център на града, макар изкривяващите ефекти на Примигването да са променили това. Тя е Центърът на Престола на света. Обикновено я наричат само Престола на света, макар често да наричат по същия начин и самия град, чужденците най-вече.
— Храм?
— Нещо такова. Уж било като сейпурския парламент. Домът на Божествата. Макар че си го представях много по-величествено — чела съм, че прозорците били с изумително рисувано стъкло… Сега изглежда доста скромно, ако трябва да съм честна. Явно твърденията, че и тази сграда е пострадала от Примигването, са верни. В първоначалния си вид е била много по-висока, всяко Божество е имало своя камбана и песента на всяка камбана имала различни… различен ефект.
— Например?
Тя свива рамене.
— Никой не знае. Точно затова не ми е приятно, че съм тук. Значи Уиклов е дошъл лично?
— Уиклов и още един мъж. Дойдоха и заведоха Торскени в онази малка сграда. После, преди четирийсет минути, Уиклов и помощникът му си тръгнаха. От Торскени няма и следа.
— Доста смело от тяхна страна да действат толкова открито. Къде отидоха?
Зигруд смръщва вежди.
— Нека позная — казва Шара. — Направили са няколко завоя по улиците, после внезапно са…
— Да, изчезнаха — довършва вместо нея Зигруд. — Това им е за трети път. Но аз отлично помня — почуква се по слепоочието толкова силно, че се чува звук, — всички места, където тези хора се изпаряват. И всички те са или в този квартал, или в съседния, на запад.
— Тоест кварталите, които са пострадали най-сериозно от Примигването — казва Шара. — Което подкрепя една теория, която съм на път да докажа. — Плъзга ръка по изронената тухлена стена зад тях. — Тези хора използват за свои цели някакъв дефект или ефект, предизвикан от Примигването.
— Откъде знаеш, че не е чудо?
— Защото използвах всички познати ми трикове за търсене на чудеса — казва Шара — и не открих нищо. Не е дело на Божествата, значи ни остава само Примигването като възможна причина. Редно е да отбележим обаче, че никой никога не е успял да проучи адекватно Примигването. Континентът пази увредите си както зла старица пази отколешна омраза. Мисля да се занимая с този въпрос, когато ни остане време… но засега ще изследваме наличното.
Наближават общинската сграда и Шара изостава, за да даде време на Зигруд да огледа. Той прави кръг около сградата, после клати глава и ѝ махва да отиде при него.
— Нищо — казва ѝ. — Вратата не е заключена. Никой не се вижда през прозорците. Но пък голяма част от сградата няма прозорци.
— Какво е това място?
— Някакъв общински строеж. Може да е бил част от програма за обновяване на квартала, не знам. Но явно са го зарязали.
„И аз бих го зарязала“ — мисли си Шара.
Зигруд отива при вратата и вади черния си нож. Надниква през прага, после мълчаливо влиза. Шара изчаква секунда-две и също влиза.
В сградата почти няма мебелировка или украса. Стаите се нижат една след друга по дължината ѝ, свързани с тесни врати. Най-голямата забележителност на сградата е наличието на газ — за разлика от почти всички други постройки наоколо. Малки сини пламъчета горят по тавана и хвърлят слаба светлина.
— Оставили са осветлението включено — мърмори си Шара, но Зигруд бързо вдига пръст пред устните си. Кривва глава, ослушва се и прави гримаса, сякаш е доловил обезпокоителен шум.
— Има ли някой? — тихо пита Шара.
— Не мога да преценя.
Зигруд продължава напред и надниква във всяка стая, преди да подкани Шара с жест. Всички стаи са еднакви — малки и празни. Госпожа Торскени я няма. Вратите, забелязва Шара, са в една линия — ако са отворени и погледнеш през първата, ще видиш през последната…
Само дето последната врата е затворена, а през ключалката ѝ прониква блед жълтеникав светлик.
„Това никак, ама никак не ми харесва“ — мисли си Шара.
Зигруд спира отново.
— Ето, пак го чух… Някой се смее — казва накрая.
— Някой се смее?
— Да. Дете. Много… тихо.
— Откъде?
Той сочи затворената врата.
— И не чуваш нищо друго?
Зигруд клати глава.
— Добре — казва Шара. — Да действаме.
Очакванията ѝ се оправдават и всички стаи до затворената врата са празни. Скоро и тя чува звука — тих смях, сякаш зад вратата си играе дете.
— Надушвам нещо — казва Зигруд. — Сол и прах…