— Господи, само не ми звънете там! Нуждая се от тази работа, а вие може да съсипете всичко. — Той даде на Бош номера на пейджъра си. Бош си го записа и тръгна към изхода.
Преди да го последва, Едгар направи последно уточнение:
— Господин Трент, работите във филмовата индустрия, знаете какъв е редът — обаждате ни се, ако решите да напускате града. Ако не го направите и се наложи да ви издирваме… последствията няма да ви харесат.
Трент отговори монотонно, погледът му беше втренчен някъде надалеч:
— Никъде няма да ходя. А сега, моля ви, си тръгвайте и ме оставете сам.
Те излязоха и Трент затръшна вратата след тях.
Когато стигнаха до улицата, внезапно ги заслепи ярка светлина. Репортерка, следвана от оператора си, почти ги атакува.
— Привет, детективи. Джуди Съртейн, новините на Канал Четири. Имаме ли пробив в случая с костите?
— Без коментар — излая Едгар. — И изключете тази проклета светлина.
Бош най-сетне успя да фокусира репортерката и я позна — беше от групата на журналистите, които бяха спрени на загражденията. Също така му беше ясно, че „без коментар“ не е начин за излизане от ситуацията. Трябваше медиите да се задържат по-далеч от Трент.
— Не — отговори той. — Никакъв пробив. Просто рутинни процедури.
Съртайн тикна микрофона си в лицето на Бош.
— Защо се върнахте в квартала?
— Привършване рутинната обиколка на обитателите. Нямах възможност досега да говоря с един от тях, това е всичко. — Надяваше се да забележи досадата в тона му. — Съжалявам, нямам сензация за вас тази вечер.
— Беше ли този съсед или някой от съседите полезен за разследването?
— Засега работата ни върви трудно въпреки съдействието на жителите на квартала. Някои от тях дори не са живеели тук по времето, когато са заровени костите. — Бош посочи къщата на Трент. — Този господин например. Научихме, че е купил къщата си през осемдесет и седма, тоест след убийството.
— Значи обратно в отправната точка?
— Нещо такова. Това е наистина всичко, което мога да ви кажа. Лека вечер.
Той мина покрай репортерката и се отправи към колата си. Малко по-късно тя го настигна, вече без оператора си.
— Детектив, трябва ми името ви.
Бош извади визитна картичка от портфейла си и й я подаде. Само с името и номера на участъка.
— Вижте, мога да гарантирам анонимността ви, ако желаете да ми кажете нещо неофициално — каза Съртейн. — Каквото и да е, без камера.
— Нямам какво. Лека вечер.
В момента, когато вратата на колата се затвори, Едгар изруга.
— Как, по дяволите, знаеше, че ще сме тук?
— Вероятно някой й се е обадил. Два дни вися тук, докато копахме. Правила е мили очи на съседите и се е сприятелила с някого. Освен това едва ли бихме могли да се скрием. — В рамките на програма, целяща да направи полицаите по-забележими на улицата, колите бяха боядисани в чер-но-бяло, без сигнални лампи.
От колата се виждаше как репортерката и операторът тръгват към вратата на Трент. Бош бързо извади мобифона си и се накани да звънне на Трент, за да го предупреди да не отваря, но се сети, че в този район няма сигнал, и изруга:
— Проклятие!
— Късно — каза Едгар. — Да се надяваме, че ще прояви разум.
Вратата на къщата се отвори и на прага се появи Трент, мигновено окъпан в бялата светлина на камерата. Той каза няколко думи, махна с ръка и затвори вратата.
Бош обърна колата и потегли към участъка.
— Какво следва? — попита Едгар.
— Трябва да погледнем съдебните му материали.
— Първо с това ще се заема.
— Не. Първо искам да разнесем заповедите за претърсване по болниците. Трябва да идентифицираме момчето, та евентуално да го свържем с Трент. Давай да се срещнем в районния съд на Ван Найс в осем. Даваме ги за подпис и си ги разделяме. — Бош избра този съд, защото се намираше близо до мястото, където живееше Едгар, и можеха да почнат работа веднага след като получеха съдийско съгласие.
— Ами обиск у Трент? — попита Едгар. — Видя ли нещо подозрително?
— Не много. В гаража, при неговите си неща, държи в една кутия скейтборд. Помислих си за тениската на жертвата. А също има и ботуши със засъхнала кал по тях, която би могла да съвпадне с пробите от хълма. Но не възлагам особени надежди на обиск. Имал е двайсет години на разположение да се очисти от ненужното. Ако е той, разбира се.
— Ти не мислиш ли така?
— Времето не се връзва. Осемдесет и четвърта почти излиза от рамките ни.
— Мислех, че ни интересува всичко между седемдесет и пета и осемдесет и пета.
— По принцип. Но ти чу Голихър — преди двайсет до двайсет и пет години. Това връща до началото на осемдесетте. Осемдесет и четири не ми се струва като да е съвсем в началото на десетилетието.