— Знаеш ли, че в Япония го смятат за бог? — провикна се Джулия от кухнята.
Бош сложи снимката на мястото й и отиде в кухнята. Днес Джулия беше с разпусната коса и той се зачуди така ли му харесва повече, или когато я е прибрала.
— Бил Еванс ли?
— Да. Всички радиостанции излъчваха само неговата музика.
— Не ми казвай, че си била и в Япония.
— Почти два месеца. Невероятна страна.
Доколкото Бош можеше да прецени, тя готвеше ризото с пиле и аспержи.
— Много вкусно мирише.
— Благодаря. Надявам се и да стане вкусно.
— И от какво си мислеше, че бягаш?
Тя го погледна през рамо.
— Какво?
— Пътуванията ти. Бягството от фирмата на татко, за да плуваш с акули и да скачаш във вулкани. От стареца ли избяга, или от фирмата му?
— Ами ако съм бягала не от, а към нещо?
— Към мъжа с фрака?
— Хари, свали си пищова и значката. Лично аз винаги го правя, когато вляза вкъщи.
— Извинявай.
Той застана зад нея и започна да разтрива врата й. Тя не възрази. Бош скоро усети как мускулите й се отпускат. Забеляза празната й чаша върху бар-плота и каза:
— Чакай малко.
Донесе бутилката, напълни чашата й и я подаде. Чукнаха се.
— За бягането — каза Брашър. — Дали от или към нещо. Няма значение.
— Какво стана с „дръж яко“?
— И за него.
— А също и за прошката и одобряването.
Бош отново почна да масажира врата й.
— Знаеш ли, цяла нощ мислех за историята ти — каза тя.
— За историята ми?
— За тунела и куршума.
— И?
— Нищо. — Тя сви рамене. — Удивителна е.
— След този ден вече не ме беше страх от тъмнината.
Сигурен бях, че няма да ми се случи нищо. Не мога да обясня защо. Което е глупаво, защото гаранции не може да има. Станах безразсъден. Което не е добре, защото ако свикнеш да си играеш с огъня, все някога ще се изгориш.
— Лекция ли ми изнасяш, Хари? Да не искаш да влезеш в ролята на обучаващ офицер?
— Не. Вече си оставих оръжието и значката до вратата.
— Добре тогава.
Тя се обърна към него и го целуна. После се отдръпна.
— Знаеш ли кое му е хубавото на ризотото? Може да го оставим във фурната, колкото си искаме.
По-късно, след като се бяха любили, Бош стана от леглото и отиде в дневната. Тя извика след него да усили фурната. Той се върна — носеше малката снимка в позлатена рамка. Легна и включи нощната лампа.
— Хари, какво правиш? Пусна ли фурната?
— Да. Кой е този мъж?
— Защо?
— Искам да знам.
— Лично е.
— Ясно ми е. Но можеш да ми разкажеш.
Тя се опита да вземе снимката, но Бош я дръпна.
— Той ли е голямата любов? Разби ти сърцето и те прогони?
— Хари, нали си свали значката.
— Да. И дрехите също.
Тя се усмихна.
— Нищо не казвам.
Лежеше по гръб, с глава на възглавницата. Бош остави снимката на нощното шкафче, прегърна я и я притисна към себе си.
— Искаш ли да си споделим тайните? На мен една и съща жена ми разби сърцето два пъти. И знаеш ли какво? Дълго държах снимката й в стаята си. После, на една Нова година, реших, че достатъчно съм я гледал, и я махнах. После ме повикаха по радиостанцията и срещнах теб…
Тя го изгледа, сякаш да открие неискреност, изписана на лицето му.
— Да — каза накрая. — Той разби сърцето ми.
— Кой е този гадняр?!
Тя се разсмя.
— Хари, ти какво си? Моят рицар-защитник ли? — Надигна се на възглавницата, откривайки гърдите си. — Работеше във фирмата. Бях наистина много влюбена — направо до уши. И тогава… тогава той реши да сложи край. И да ме предаде, като разкаже тайните ми на баща ми.
— Какви тайни?
— Това никога вече няма да кажа на мъж.
— От къде е снимката?
— На някакво фирмено мероприятие — може би новогодишен банкет, не помня. Често ги организират.
Бош се наведе и я целуна по корема.
— Не можех да остана на едно и също място с него. Затова напуснах и казах, че искам да пътувам. Баща ми помисли, че съм в криза, защото тъкмо навършвах трийсет. Отидох първо в Австралия — възможно най-отдалеченото място.
Бош подпъхна две възглавници зад гърба си, после я при-тегли към гърдите си и целуна косата й.
— Имах много пари и нямаше от какво да се притеснявам. Пътувах непрекъснато, хващах се да работя на най-странни места, когато ми дойдеше желание за работа. Не се прибрах почти четири години. Когато се върнах, веднага влязох в академията. Просто си се разхождах по улицата и видях центъра за набиране на полицейски кандидати. Взех си листовка… и после нещата се развиха много бързо.
— Историята ти показва доста импулсивен и вероятно безразсъден процес на взимане на решения. Как си минала през първоначалното сито?