— Знам. Но можеше да кажеш едно чао все пак.
Влезе Едгар. Последното, което искаше Бош, беше да му даде възможност да се заеме с целия сутрешен ритуал: кафето, поничката и спортната страница.
— Окей, чао сега. Трябва да бягам.
— Хари…
— Какво?
— Помислих, че се каниш да ми затвориш телефона или нещо подобно.
— Няма такова нещо, но наистина трябва да тръгвам. Виж, мини оттук преди да ти започне смяната, става ли? Сигурно дотогава ще съм се върнал.
— Добре. Ще се видим.
Бош затвори телефона и стана точно когато Едгар хвърли вестника върху бюрото.
— Хайде.
— Обаче аз още не съм…
— Тръгваме. Не ми се ще да караме жената да ни чака. Колкото до кафето, тя сигурно ще направи.
На излизане Бош погледна в кутията за получени факсове. Допълнението към заповедта за преглед на архивите беше върнато, подписано от съдия Хутън.
— Развързаха ни ръцете — каза Бош и го показа на Едгар. — Виждаш ли? Който идва рано, си свършва работата навреме.
— Това камъни в моята градина ли са?
— Че то останала ли ти е градина?
— Пие ми се кафе бе, човек.
24.
Шийла Делакроа живееше в квартал Миракъл Майл — на юг от Уилшир и с малко по-нисък стандарт от близкия Хенкок Парк, но все пак застроен с добре поддържани къщи — самостоятелни или близнаци, но със скромни стилистични добавки, изразяващи индивидуалност.
Апартаментът й се намираше на втория етаж на къща-близнак и беше обзаведен с имитации на пластики. Тя най-приятелски покани детективите да влязат, но каза, че може да им предложи само чай, защото религията й забранява кафето. Едгар прие с нежелание. Бош отказа и се зачуди коя ли ще е религията, забраняваща употребата на кафе.
Седнаха в хола и зачакаха домакинята да приготви чая за Едгар в кухнята. Тя им извика оттам, че има само час преди да тръгне за работа.
— С какво се занимавате? — попита Бош, когато тя донесе чашата с димящ чай и я постави пред Едгар. Делакроа беше висока жена с късо подстригана руса коса. С малко повечко килограми и доста повече грим от допустимото.
— Набирам актьори за най-различни продукции — отвърна тя и се настани на дивана. — Най-вече за по-малките студиа, понякога и за телевизията. Всъщност точно тази седмица работя по един полицейски сериал.
Едгар отпи от чая, понамръщи се и огледа етикета на пакетчето.
— Плодов е — каза Делакроа. — Ягода и дарджилинг. Нали е чудесен?
Едгар остави чашата на масичката.
— Става.
— Госпожице Делакроа, след като сте в развлекателния бизнес, познавате ли случайно господин Николас Трент?
— Моля ви, наричайте ме Шийла. Името ми звучи познато, но не мога да го свържа с определен човек. Актьор ли е, или е в моя бизнес?
— Нито едно от двете. Това е мъжът от Уъндърланд. Декораторът.
— О, този по телевизията, самоубиецът. Ясно защо името ми прозвуча познато.
— Значи не сте го чували покрай работата?
— Не.
— Всъщност не трябваше да започна с въпроси за него. Разкажете ни за брат си. Имате ли негова снимка, която бихме могли да видим?
— Да. — Тя стана и отиде зад гърба на Бош до един шкаф, върху който бяха подредени фотографии, също както на камината на Джулия Брашър. — Ето го. — Подаде една снимка в рамка на Бош.
На снимката момче и момиче седяха на стълби — същите, които детективите бяха изкачили на идване към жилището й. Момчето беше доста по-дребно от момичето. И двете деца се усмихваха, както очевидно ги бяха инструктирали преди да ги щракнат — с показване на всичките зъби. Бош | подаде снимката на Едгар и пак се обърна към Делакроа.
— Тук ли е правена?
— Това е домът, в който израснахме.
— Артър оттук ли изчезна?
— Да.
— Нещата му все още тук ли са?
Жената се усмихна тъжно и поклати глава:
— Дадох ги за благотворителни разпродажби в църквата, много отдавна.
— Коя църква?
— Уилширската Църква на Природата.
— Те ли са, които не ви разрешават кафе? — попита Едгар, като остави снимката до чашата си.
— Нищо, съдържащо кофеин.
— Имате ли други негови снимки?
— Разбира се. Цяла кутия.
— Може ли да ги разгледаме? Така, докато си говорим.
Делакроа като че ли се обърка.
— Шийла — каза Бош, — намерихме и дрехи заедно с останките. Искаме да видим снимки, за да потърсим съвпадения. Ще ни е от помощ.
— Разбирам. Ей сега ще я извадя от килера.
Докато я чакаха да се върне, Едгар се наведе към Бош и прошепна:
— Тоя църковен чай има вкус на пикня.
— Откъде ти е познат вкусът? — прошепна му Бош в отговор.
Преди Едгар да измисли какво да каже, Шийла Делакроа се появи със стара кутия за обувки. Беше пълна със снимки.