Информацията не ги водеше натам, накъдето Бош се беше надявал в началото на разговора.
— Помните ли в какво брат ви е сложил дрехите си? В куфар, в сак?
— Мисля, че училищната си чанта. Не си беше взел учебниците.
— Помните ли как изглеждаше чантата?
— Обикновена раница. Всички имаха еднакви в „Братята“. И досега виждам хлапета да се разхождат по Пико с раници, на които е изписано „Б“.
— Да се върнем към скейтборда. Сигурна ли сте, че го е взел?
— Абсолютно.
Бош реши да привърши с този първи разговор, за да се съсредоточи върху идентифицирането. Ако се потвърдеше, че костите са на Артър Делакроа, можеха да се върнат при сестра му.
Голихър беше споменал, че раните по костите са резултат от системно малтретиране. Можеха ли пък да са резултат от училищни схватки и каране на скейтборд? Не беше подходящ момент за отваряне на темата за физическо насилие вкъщи — дъщерята можеше да се отприщи и да разкаже грозни истории за баща си. Бош смяташе да спре дотук и да се върне по-късно, с по-ясна представа за случая и по-прецизен план за по-нататъшното разследване.
— Скоро свършваме, Шийла. Само още няколко бързи въпроса. Имаше ли Артър приятели? Най-близък приятел, на когото би могъл да се доверява?
— Не бих казала. Беше единак.
Бош кимна и се приготви да затвори тефтера си, но тя продължи:
— Имаше едно момче, с което ходеха заедно да карат скейтборд. Джони Стоукс. Живееше някъде около Пико.
Беше по-голям от Артър, но бяха в един и същи клас. Баща ми беше сигурен, че пуши трева. Затова не ни харесваше, че са приятели.
— „Ни“? Имате предвид и себе си?
— Баща ми беше силно притеснен.
— Някой от вас разговарял ли е с Джони Стоукс след изчезването на Артър?
— Същата вечер баща ми му се обади, но той каза, че не бил виждал Арти. На следващия ден, когато отиде до училището да пита за него, каза, че пак бил говорил с Джони Стоукс.
— И?
— Казал му същото, както и по телефона.
Бош си записа името и го подчерта.
— Друг приятел, за когото да се сещате?
— Не.
— Как се казва баща ви?
— Самюъл. Ще разговаряте ли с него?
— Най-вероятно.
Тя наведе поглед към стиснатите ръце в скута си.
— Има ли проблем, ако разговаряме с него? — попита Бош.
— Не. Просто не е добре. Ако се окаже, че онези кости са на Артър… По-добре е да не разбере.
— Ще го имаме предвид. Но няма да го притесняваме, ако няма положително идентифициране.
— Но ако говорите с него, той ще се досети.
— Може и да се окаже неизбежно, Шийла.
Едгар подаде на Бош друга снимка, на която Артър беше застанал до висок рус мъж. Мъжът изглеждаше някак познат на Бош. Той показа снимката на Шийла и попита:
— Това баща ви ли е?
— Да.
— Изглежда ми познат. Бил ли е някога…
— Актьор е. Беше всъщност. Участвал е в телевизионни сериали през шейсетте и в малки роли в киното по-късно.
— Недостатъчно, за да изкарва приличен доход?
— Винаги се налагаше да работи и друго. За да може да ни издържа.
Бош понечи да върне снимката в купчината, но Шийла посегна и я взе.
— Не ми вземайте тази. Нямам много снимки на баща ми.
— Разбира се. Бихте ли потърсили свидетелството си за раждане?
— Да. Един момент.
Когато тя излезе, Едгар показа някои от другите отделени снимки.
— Това е той, Хари — прошепна Едгар. — Без съмнение.
Показа му снимка на Артър Делакроа, очевидно правена за училище. Косата му беше грижливо сресана и беше облечен в син блейзер и вратовръзка. Очите му напомниха на Бош за снимката на Трент от Косово. Погледът, вперен някъде в хоризонта.
— Намерих го.
Шийла Делакроа донесе един плик, от който извади сгънат пожълтял документ. Бош преписа имената, рождените Дати и номерата на социалните осигуровки на родителите.
— Благодаря. Вие с Артър сте от едни и същи родители, нали?
— Разбира се.
— Добре, Шийла. Благодаря още веднъж. Ще тръгваме. Ще ви се обадим веднага след като разберем нещо със сигурност.
Двамата с Едгар се изправиха.
— Може ли да вземем тези снимки за малко? — попита Едгар. — Обещавам лично да се погрижа да ви бъдат върнати.
— Щом имате нужда от тях…
Тя им отвори входната врата. Докато стояха на прага, Бош й зададе последен въпрос:
— Шийла, винаги ли сте живеели тук?
— Цял живот. Останах, в случай че той се върне, разбирате ли? В случай че не знае откъде да започне и накъде да тръгне, и дойде тук.
Тя се усмихна, но в усмивката й нямаше капчица веселие.
25.
Бош се приближи до касата на музея и каза на жената зад стъклото, че има уговорена среща с доктор Уилям Голихър в лабораторията по антропология. Тя вдигна телефона и набра някакъв номер. После направи знак на стоящия наблизо пазач да заведе Бош до лабораторията.