— Нещо друго?
— Това е. Направил съм копия, ако искаш да прочетеш сам.
— Добре. Ами приятелят по скейтборд?
— Жив е и е в града. Проблемът е, че намерих трима Джон Стоуксовци на възрастта, която ни трябва. Двама живеят във Вали и досиетата им са чисти. Третият е играч. Многобройни арести за дребни кражби, кражба на кола, взлом и притежание на наркотици, за които е стигнал до педагогическа стая. Преди пет години най-накрая късметът не му помогнал и му дали две и половина години условно.
— Говори ли с наблюдаващия го? Гаранцията му тече ли още?
— Преди два месеца е изтекла. Не е известно къде е.
— По дяволите!
— Помолих да отворят биографичната му справка. Израснал е в Уилшир, от един приют в друг. От беля на беля. Той трябва да е нашият човек.
— Мислят ли, че е още в града?
— Да. Само трябва да го открием. Вече изпратих кола на последния му адрес — махнал се е оттам веднага след изтичане на гаранцията.
— И сега е волна птичка. Чудно. Трябва да го пуснем за издирване. Дай на…
— Направих го — прекъсна го Едгар. — Дадох на Манкиевич съобщение до всички патрули. Обеща да им напомня при всяко повикване. Приготвил съм и опознавателни снимки.
— Добре. — Бош беше впечатлен — обикновено Едгар не си даваше зор чак да размножава снимка на търсения за всяка патрулна кола.
— Ще го хванем, Хари. Не знам от каква полза ще ни е, но ще го намерим.
— Може да се окаже особено важен свидетел. Ако жертвата е споделяла с него, че баща му го бие, има на какво да се опрем.
Бош си погледна часовника. Беше почти два. Най-трудното за него беше чакането, независимо дали ставаше дума за получаване на лабораторни резултати, или за съдействие от колеги.
— Какви са плановете ти за довечера? — попита Бош.
— Нищо особено.
— С теб ли е детето?
— Не, само в четвъртъците. Защо?
— Мисля да отида до Спрингс.
— Сега?
— Ще говоря с бившата съпруга.
Едгар на свой ред погледна часовника си. Дори да тръгнеха веднага, нямаше да успеят да се върнат преди да е станало доста късно.
— Мога да отида и сам. Само ми дай адреса.
— Не. Идвам с теб.
— Сигурен ли си? Не е необходимо. Просто не ми се виси да чакам нещо да се случи.
— Знам, Хари. — Едгар стана и свали якето си от облегалката на стола.
— Тогава отивам да кажа на Билетс.
27.
Почти до Палм Спрингс никой от двамата не проговори. Това беше една от силните им страни като партньори — способността им да споделят мълчанието си.
Минаха покрай един вятърен агрегат. Във въздуха нямаше никакво движение. Витлата на колелото не помръдваха.
— Родителите ти развеждали ли са се? — попита Бош.
— Не — отговори Едгар и после се засмя. — Въпреки че понякога им се искаше. Но устискаха. Така се получава. Силните оцеляват.
Бош кимна. И двамата бяха разведени, но рядко обсъждаха пропадналите си бракове.
— Хари, чух за теб и малката. Разнася се.
— Ето какво било.
— Казвам само да се пазиш. Старши си й все пак.
— Знам. Все ще измисля нещо.
— От видяното и чутото за нея, струва си риска. Въпреки това трябва да си предпазлив.
Бош не каза нищо. След няколко минути минаха покрай табела, на която пишеше, че Палм Спрингс е на 15 километра. Вече се здрачаваше. Бош се надяваше да почукат на вратата на Кристин Уотърс преди да се е стъмнило съвсем.
— Хари, ти поемаш главната роля, като стигнем.
— Няма проблем. Ти можеш да играеш на надменност.
— Е, това е лесно.
Спряха на една бензиностанция и взеха карта. По нея намериха булевард „Франк Синатра“ и подкараха по него към планината до пропуска на „Маунтънгейт Истейтс“. Картата им показваше, че улицата, на която живее Кристин Уотърс, е в границите на Маунтънгейт.
Един униформен охранител излезе от пропуска и огледа таратайката им с преценяваща усмивка.
— Момчета, бая сте се отклонили от пътя.
Бош се опита да се усмихне, но заприлича на човек, току-що захапал нещо кисело.
— Така е — каза той.
— Какво има?
— Трябва да разговаряме с Кристин Уотърс, адрес „Дийп Уотърс Драйв“ номер 312.
— Госпожа Уотърс очаква ли ви?
— Не, освен ако не е екстрасенс или ти ней кажеш.
— Това ми е работата. Изчакайте секунда.
Той се върна в будката си и вдигна телефона.
— Изглежда, тая Кристин Делакроа доста се е издигнала — каза Едгар. Гледаше къщите, които се виждаха оттук — огромни, със също така огромни скосени ливади — бяха като футболни игрища.
Пазачът пак излезе и се наведе към прозореца на колата.