— Иска да знае за какво става дума.
— Кажи й, че ще го обсъдим насаме с нея в къщата й. И че имаме съдебна заповед.
Мъжът сви рамене с безразличие и се върна в будката. След като размени още няколко реплики по телефона, порталът бавно започна да се отмества. Пазачът им махна да влизат и каза:
— И да знаете, тоя подход на супермени може да ви върши много работа в Ел Ей. Но тук, в пустинята…
Бош мина покрай него с вдигнато стъкло, без да доизслуша наставленията.
Дийп Уотърс Драйв се намираше в края на оградения квартал. Къщите тук бяха с по половин милион долара по-скъпи от тези в началото на Маунтънгейт.
На адреса на Кристин Уотърс отговаряше цяло имение в съвременен испански стил, заемащо целия край на еднопосочна улица на самата граница на Маунтънгейт Истейтс. Определено — притежание на предприемача, построил богаташкия квартал. Гледката му включваше абсолютно всички останали къщи в квартала, както и цялото игрище за голф от птичи поглед.
Имението си имаше собствена порта, в момента широко отворена. Неясно дали специално отворена за посещението, или постоянно в това състояние.
— Май ще е интересно — каза Едгар, докато слизаха на паважа на колелото за паркиране.
— Не забравяй едно — хората променят адресите, но не и характера си.
— Правилно. Буквар на следователя по убийства.
Минаха под дълга сводеста арка и стигнаха до двойната входна врата, където вече ги очакваше жена в черно-бяла униформа на прислужница. С ясно доловим испански акцент тя им обясни, че госпожата ги очаква в дневната.
„Дневната“ беше с размерите и величествеността на катедрала със седемметровия си таван с открит гредоред. Високо в източната стена бяха вградени три стъклописа — изгрев на слънце, градина и лунен изгрев. На противоположната стена имаше шест плъзгащи се врати, разкриващи зеленината на игрище за голф. В стаята бяха подредени две отделни мебелировки, сякаш с идеята за приютяване на две различни групи хора едновременно.
В средата на едно кремаво канапе се беше настанила русокоса жена с напрегнато изражение. Бледосините й очи проследиха влизането на двамата мъже и първоначалното им стъписване от размерите на стаята.
— Госпожа Уотърс? — започна Бош. — Аз съм детектив Бош, а това е детектив Едгар. Ние сме от полицейското управление на Лос Анжелис.
Той подаде ръката си и жената я пое, но без да се здрависа. Просто я докосна за момент, преди да докосне по същия начин протегнатата ръка на Едгар. Свидетелството за раждане твърдеше, че е на петдесет и шест. Изглеждаше почти десет години по-млада. Гладката кожа със загар беше нагледно доказателство за чудесата, на които е способна съвременната медицинска козметика.
— Моля, седнете — каза тя. — Не мога да ви опиша колко неудобно е усещането, че колата ви е пред къщата ми. Изглежда, дискретността не е част от рицарското възпитание, що се отнася до полицията на Лос Анжелис. Бош се усмихна.
— Неудобство е и за нас, госпожо Уотърс, но шефовете ни предоставят само такива коли.
— За какво става дума? Охраната ми каза, че сте имали съдебна заповед. Мога ли да я видя?
Бош седна на канапето точно срещу нейното. Двете канапета бяха разделени от черна масичка със златни инкрустации.
— Сигурно съм бил разбран неправилно. Казах на пазача, че бихме могли да поискаме съдебна заповед, ако откажете да ни видите.
— Разбира се, че не ви е разбрал правилно — отвърна тя с тон, пропит от ирония. — За какво желаете да ме видите?
— Трябва да ви зададем няколко въпроса за съпруга ви.
— Съпругът ми е мъртъв от пет години. Освен това той рядко ходеше до Лос Анжелис.
— За първия ви съпруг, госпожо Делакроа. Самюъл Делакроа. Трябва да поговорим и за децата ви.
В очите й се изписа предпазливост.
— Н-не съм ги виждала и чувала от години. Почти тридесет години.
— Откакто един ден сте излезли за лекарство за сина си и сте забравили да се приберете вкъщи — намеси се Едгар.
Жената го погледна, сякаш я беше зашлевил.
— Кой ви каза това?
— Госпожо Уотърс — каза Бош, — искам първо аз да си задам въпросите и после да минем към вашите.
— Не разбирам. Как ме открихте? С какво се занимавате? Защо сте тук? — С всеки следващ въпрос гласът й се извисяваше. Ненадейно в грижливо подреденото й настояще нахлуваше живот, който беше загърбила преди трийсет години.
— Ние сме следователи по убийства, госпожо. Работим по случай, в който може би е замесен съпругът ви. Ние…
— Той не ми е съпруг. Разведох се с него преди повече от двайсет и пет години. Това е лудост — идвате тук да разпитвате за човек, когото отдавна не познавам и за когото дори не знам дали е жив. Мисля, че трябва да си тръгвате. Настоявам да си тръгнете веднага.