— Да не сме шпиони?
Бош вдигна халбата си, чукна я в нейната и отпи голяма глътка. Чудесно усещане след дълъг работен ден. Опита се да потисне прозявката си, но не успя, Джулия се зарази и я повтори.
— Шпиони ли? Не си далеч от истината. Забравяш, че имам двайсет и пет годишен стаж в това управление. Враговете ми са повече от арестите, които до момента си успяла да проведеш. Някои от тези хора не биха пропуснали възможността да ми вземат скалпа. Може да си мислиш, че се притеснявам единствено за себе си, но работата е там, че за да стигнат до мен, те няма да се поколебаят да смачкат един новобранец в службата, ако се наложи. Изобщо няма да се замислят.
Тя наведе глава и се огледа подозрително в двете посоки.
— Значи вече сме като двоен агент 007?
— Не си мисли, че всичко е шега. Почакай до първата си среща с приятелчетата от „вътрешни разследвания“.
— Стига! Просто ми е забавно.
Бош се облегна, наслаждавайки се на топлината от камината след разходката, която си бяха направили. Джулия му се усмихваше, сякаш й беше известна някаква тайна за него.
— Какво има?
— Нищо. Виждам, че си се поуморил.
— Просто се опитвам да те предпазя. За мен самия опасността не е от такова значение.
— Ти да не си недосегаем?
— Няма недосегаеми. Но след двайсет и пет години служба навлизаш в графата мислещи за пенсия. След двайсет и пет и след трийсет и пет пенсията е една и съща. Двайсет и пет години зад гърба ти дават правото да теглиш една майна на когото си искаш. Ако не ти харесва отношението на другите към теб, си хвърляш значката и им пожелаваш всичко най-хубаво. Защото вече не те интересуват заплатата и привилегиите.
Барманката им донесе кошничка пуканки. Джулия се наведе напред така, че брадичката й почти докосваше ръба на халбата.
— За какво стоиш тогава?
— Заради работата. Без големи думи, без героизъм. Просто заради възможността да пооправиш нещата тук-там в един идиотски сбъркан свят. — Пръстът му чертаеше линии по изпотената чаша. Той продължи, без да откъсва поглед от стъклото: — Този случай например…
— Какво?
— Ако открием истината… може би ще компенсираме донякъде нещата, случили се на това момче. Не знам, може би това ще означава нещо съвсем, съвсем малко за този свят. Може и нищо да не означава в общата перспектива. Терористи самоубийци удариха Ню Йорк и три хиляди души загинаха преди да са изпили сутрешното си кафе. Какво значение имат в сравнение с тях някакви си кости, заровени незнайно кога?
— Не ми излизай с екзистенциални номера, Хари — усмихна се Джулия. — Важното е, че този случай е от значение за теб. А щом има значение за теб, значи за теб е важно да направиш каквото е по силите ти. Независимо какво се случва по света, винаги ще има нужда от герои. Надявам се Да имам шанса един ден да съм сред тях.
— Може и да си. — Той все още не я поглеждаше. — Спомняш ли си телевизионната реклама със старата госпожа, паднала на земята, която казва: „Паднала съм и не мога да се изправя“ — и всички си правят майтапи с нея?
— Да. На Венис Бийч продават тениски с такъв надпис.
— Ами… понякога се чувствам точно така. На пенсионна възраст. Колкото и печен да си, не можеш от време на време да не се издъниш. Падаш — и понякога ти се струва, че нямаш сили да се изправиш. После ти провървява и ти попада случай, който те кара да мислиш: това е истинският. Чувстваш го. Това е, казваш си, което ще ми помогне пак да си стъпя на краката.
— Това се нарича изкупление, Хари. Този случай ли е твоят опит?
— Мисля, че да. Надявам се.
— Тогава да пием за изкуплението.
— Дръж яко — отвърна Бош, вдигна чашата си към нея и я изпразни на една глътка. После я тропна на масата, обърса уста с опакото на ръката си и попита: — И така, ще дойдеш ли у дома днес?
Тя поклати глава.
— Не. Не и с теб.
Той се намръщи и се зачуди дали прекалената директност на въпроса му не я е обидила.
— Ще дойда слей теб. Забрави ли? Не мога да оставя колата си пред участъка. Всичко трябва да се пази в дълбока тайна, шушу-мушу и така нататък.
Бош се ухили. Бирата и усмивката й му действаха магически.
— Хванах ти се.
— Дано да не е само за това.
29.
Бош закъсня за срещата при лейтенант Билетс. Едгар вече беше там — рядък случай в историята, — както и Медина от „връзки с медиите“. Билетс му посочи стол да седне, след което избра някакъв номер по телефона и каза: