Бош поклати глава отрицателно. Нямаше какво повече Да споделя с Ървинг.
— Шефе, засега това е, с което разполагаме — каза Билетс.
— Кога планирате да се срещнете с бащата?
Бош кимна на Едгар.
— Шефе, аз съм детектив Едгар. Все още издирваме важен свидетел, с когото искаме да говорим преди да разпитаме бащата. Приятел на жертвата. Смятаме, че може да е наясно с малтретирането, което е трябвало да понася момчето. Сигурни сме, че живее в района на Холивуд, и сериозно сме…
— Добре, детектив. Ще говорим утре сутринта.
— Да, шефе — каза Билетс. — Пак в девет и половина ли?
Отговор не последва. Ървинг беше затворил.
30.
Бош и Едгар прекараха сутринта в попълване на дневници, писане на доклади и звънене по болници, за да отлагат проверките, поискани със съдебната заповед в понеделник сутринта. Към обяд Бош усети, че вече не издържа, и заяви, че иска да се измъкне от участъка.
— Къде ще ходиш? — попита Едгар.
— Писна ми да вися и да чакаме — отговори Бош. — Дай да идем да хвърлим един поглед.
Използваха личната кола на Едгар, защото нямаше никакви опознавателни знаци, а и в служебния гараж не бяха останали коли за секретни операции. Паркингът за каравани „Манчестър“ се намираше на „Сепулведа“, близо до „Виктъри“. Минаха покрай него, после се върнаха и влязоха.
На входа нямаше охрана, само препятствие за ограничаване на скоростта. Пътят заобикаляше целия паркинг. Караваната на Самюъл Делакроа се намираше в най-отдалечената му част, непосредствено до петметровата стена, ограничаваща шума от магистралата. Идеята бе непрестанният рев от най-различни превозни средства да бъде напълно блокиран, но на практика се стигаше само до ограничаването му.
Караваната беше ръждясала. Под тентата пред вратата й имаше маса за пикник и скара. От единия кол на тентата до съседната каравана беше опънато въже за пране.
Вратата и прозорците бяха затворени. Единственото място за паркиране беше празно. Едгар подмина караваната, без да увеличава скоростта от десетина километра в час.
— Май няма никой.
— Да видим какво става на игрището — каза Бош. — Ако е там, можеш да си вземеш една кофа топки да поудряш.
— Никога не пропускам шанса да се упражня.
На игрището имаше само няколко души, но по броя на разпръснатите топки човек можеше да си помисли, че графикът за сутринта е претоварен. Топки покриваха всичките триста метра на терена, чак до стената, от другата страна на която се намираха къщите на колела. Игрището беше оградено с високо опънати мрежи, предназначени да предпазват водачите по магистралата от случайни попадения. Малко тракторче за събиране на топки се придвижваше бавно в отсрещния край.
Докато Бош разглеждаше панорамата, Едгар се появи с кофа, наполовина пълна с топки, и екипа си за голф, взет от багажника на колата.
— Предполагам, че това е той — каза Едгар.
— Аха.
Бош седна на пейка и загледа как партньорът му се приготвя да тренира върху малък квадрат изкуствена трева. Едгар беше свалил сакото и вратовръзката си и изглеждаше съвсем на място тук. Малко по-нататък се упражняваха двама мъже с панталони и закопчани догоре ризи — явно използваха обедната си почивка за малко раздвижване извън офиса.
Едгар се поразкърши и направи няколко пробни замаха преди да започне с топките. Първите няколко удара го накараха да изругае от раздразнение, но постепенно влезе във форма и на лицето му се изписа доволство.
Гледката развеселяваше Бош. Никога не беше играл голф, нито пък разбираше притегателността му. От друга страна, почти всички детективи от участъка бяха заклети играчи и не пропускаха надпревара от веригата състезания за полицаи в щата.
— Опитай се да го уцелиш — каза Бош на партньора си, след като реши, че е разгрял достатъчно.
— Хари, знам, че не играеш, но мисля, че и на теб ти е известно — в голфа няма подвижни цели.
— Ами как тогава пенсионираните президенти непрекъснато удрят разни хора?
— За тях е разрешено.
— Хайде де, сам казваш, че всички се опитват да ударят човека в тракторчето. Опитай и ти.
— Всички освен сериозните играчи. — Но той все пак зае позиция за обстрел в момента, когато машината се готвеше да направи обратен завой и да почисти следващия сектор. Ако се съдеше по маркировката, се намираше на около сто и четиридесет метра.
Първият опит нямаше нищо общо с целта.
— Хари, стига вече. Това са детинщини.
— Хайде-хайде. Още един удар.